Ваня Войнова играе баскетбол от 1949 г. до 1968 г. В националния отбор е от 1950 до 1968 г. Носи екипите на "Червено знаме" и на Славия. Печели златни медали от Европейското първенство през 1958 г. в Лодз, от Купата на европейските шампионки през 1959 г. и 1963 г., завоюва сребърно отличие от Световното първенство през 1959 г. в Москва и с бронзово от Световното първенство през 1964 г. в Перу. Печели сребро още от европейските шампионати през 1960 г. в София и 1964 г. в Будапеща и бронзова медалистка от 1954 г. в Белград и 1962 г. в Мюлуз. Висока е 176 см. и по онова време е играе на поста център.

"... Ваня Войнова получи всеобщото признание за най-добрата баскетболистка в света. Талант, ум и висока баскетболна култура - това са качествата, които я изтъкнаха на първо място в света. Войнова спечели дуелите с опасната Максимилянова от СССР. Тя играе елегантно, проницателно и за кратко време решава в съзнанието си комбинациите, колкото и сложни да са те. Изключителната й проницателност и умението й да мисли, когато играе, я правеха много опасна и резултатна." - в. "Народен спорт", 1959 г.

"За милионите  любители на баскетбола не само у нас, а и по света, е достатъчно само името Ваня Войнова. За тях то само по себе си е израз на нещо голямо - на епоха в женския баскетбол, на маниер на игра, който едва ли ще се повтори, тъй като нищо изключително не се повтаря. Обикновено при колективните спортове в определени мачове и срещу определени съперници отборът може да мине без един изтъкнат състезател, като не губи своя облик и не накърнява силата си. Без Войнова обаче нито Славия, нито националния отбор можеха да бъдат това, което бяха... Една кола беше напълнена с цвета за нашата Ваня... А ако можеха всички тия хора, които я обичат и тачат, да й пратят и своите света, Войнова би имала една от най-големите цветни градини в света." - в. "Народен спорт, 1968 г.

- Кога и как заиграхте баскетбол ?

- През 1948 г. не заиграх, а ме заиграха. В основата на всичко беше Розалия Бикс. Многостранно развита личност, с подчертан интерес към изкуствата и спорта. Учехме заедно във Втора девическа гимназия, тя беше един клас преди мен. Нямаше гимназия по онова време, която да не се стреми да бъде първа в разнообразната извънкласна дейност. Гореща борба водеха хоровете, танцовите трупи, духовите музики. Предпочитах балета, математиката, езиците. Женският баскетбол по мое време не стана олимпийски спорт, така че по-късно, като състезателка не съм участвала в олимпиади, но утехата ми е, че поне в математическата олимпиада взех участие като ученичка. Розалия реши, че трябва да се борим за първенство и по баскетбол. Съученичките ми Мими, Бистра, Грети, Хела и Лидка тръгнаха след нас с ентусиазъм, който ние наричахме бригадирски. "Трябва и ти"! - настояваха те. Щом трябва - значи трябва. Изоставих балета и заиграх баскетбол, макар че в сравнение с хореографията той ми приличаше на хамалско занимание. Ще уточня, че тогава не бях висока. Израстнах по-късно, след една операция на сливиците се източих изведнъж като точилка, та станах подходяща за баскетболистка.
Спечелихме средношколското първенство във Велико Търново. Едва 20 години по-късно, след като бях прелетяла морета, океани, отново посетих този великолепен български град, който така допада на патриотичните ти чувства. Казвам допада, а не "буди", защото смятам, че ние българите сме си патриоти по рождение. Тъкмо затова и като журналистка никога не съм обяснявала победите на наши спортисти с патриотизма им - ще излезе, че загубите са от липса на патриотизъм.
Изглежда се отклоних. Говорех за ученическия ни отбор във Втора девическа гимназия. Сформиран по идея на Бикс и чрез нашата солидарност, той разви още повече нашия колективизъм и в спорта и в живота. Често съм сравнявала баскетболната игра с детски пумпал. Завъртиш ли го силно, различните цветове, с които пумпалът е обагрен, се сливат, остава да стърчи само дръжката му. Никога не съм желаела да играя ролята на дръжката, да стърча над единния цвят, като не отричам, че и фон, върху който да изпъкват съотборничките ми, не съм искала да бъда.
Ако понякога ми е мъчно, че на сегашните баскетболистки липсва нещо, то е именно романтиката от ученическата игра и от това са някак ограбени.

- Какво представляваше играта тогава и как вашето поколение я усъвършенства ?

- Преди всичко беше си игра. Не задължение, а удоволствие. Беше съжителство, усъвършенстване, взаимопомощ между интелигентни, ентусиазирани, честни и честолюбиви хора. Забележете, че не изключва честолюбието, без него дори гости вкъщи не можеш да посрещнеш така, че да са доволни от домакинята. Типичен представител на баскетбола, който заварихме беше отборът на Локомотив. Чудесни бяха. Невероятно тичане, борба, вдъхновение. Калинка, Бинка, Мара, Цонето Георгиева - те бяха навсякъде по игрището. С идването на треньора Димитър Митев в Славия се засилиха редът, организацията и играта. Подчертано се наложиха комбинациите. Достатъчно бе да ти начертаят една комбинация с тебешир върху дъската или просто с пръчка върхъ пясъка и знаеш - от утре именно това ще се играе. Така се заздрави мисловното общуване между състезателките. При подготовката ни Тренера използваше следния похват: спре внезапно играта и пита всяка поотделно: "Ти защо направи това?", "Ти защо мина оттам?". Налагаше се да обясняваме действията си, следователно длъжни бяхме да мислим на терена. От похвата му имаше и друг резултат. Всяка от нас научи как мислят патрньорките й, та на мачове не гадаеше, а усещаше какво ще предприеме при определена ситуация примерно Блажка Ченгелиева или Таня Тодорова и т.н. Заедно с мисленето усъвършенствахме и техническите похвати на баскетбола. Не поотделно - заедно! Така повече се стараехме. Като си наясно защо трябва да учиш нещо, учиш го по убеждение, а не като натрапено. И започваш примерно да упражняваш лявата си ръка не само на тренировка, но при всеки удобен случай - държиш с нея четката за зъби, отваряш и затваряш вратата с лявата си ръка, опитваш се да пишеш с нея, дори да се ръкуваш.

- Къде, как и при какви условия тренирахте ?

- Обходила съм всякакви игрища - от черната сгур при гара "Сердика", през "Петте кьошета" и "Сухото езеро", през чудесните площадки на Локомотив, през зала Сливница и зала Славия, та до смаялата ни зала "Универсиада". Освен задължителните тренировки играехме и на воля - тръгнеш си за обяд, срещнеш приятел или приятелка, кажете си: "Хайде да направим една игричка на 21", и забравяш за обяда. Отиваш там, където в момента ти е най-близко, може да е в училищен двор, може да е на квартална площадка. Не е имало какво друго да ни отвлича от баскетбола. И при игрите "на воля" се събираха зрители. На игрището на Локомотив веднъж дойде при мен един човек и ми каза, че много харесвал играта ми, та макар и да е локомотивец, искал да ми подари нещо. И ми подари едно пликче със семки. Важен е жестът.

- Интересни личности между треньорите ви? С какво сте ги запомнила ?

- Причина да започна активно и постоянно да се състезавам стана Веселин Темков. Без него сигурно щях да избягам от спорта, щях да бъда или филоложка, или математичка, или - кой знае какво. Зърнал ме и преценил, че съм нужна на баскетбола. Два пъти идва у дома с колелото си, два пъти просто ме открадна за спорта. А веднъж ме смъкна от трибуните и ме вкара сред състезателките от националния отбор, защото нямал десета баскетболистка.Защо бягах, защо не се съгласих веднага? Вероятно поради вроденото си качество да се залавям с нещо само ако съм сигурна, че ще мога да го правя много добре. Треньорът обаче беше настойчив, майка ми - честолюбива и властна жена, срещу двамата бях безсилна и... влязох в баскетболния живот. Прочетох какво е разказала Дора Василева за Димитър Митев. Остава ми да се подпиша и аз под нейните думи.  Благодарна съм му - за миг не ме е оставял да си помисля, че съм нещо повече от другите, че имам право да предявявам капризи заради нещо, което съм свършила добре. Не ме е хокал, но не ме е докарвал и до самозабрава с ласкателства. Без много думи изгражда у теб качества, без които не си в състояние да се пребориш нито на терена, нито с житейските несгоди.
Силна, много силна личност бе Тренера, щом и до днес го уважаваме и обичаме - дори повече, отколкото го обичахме в годините, когато му бяхме подчинени. Навремето той имаше нас, работата си, славата, признание, а по-късно, когато бе оставен малко встрани, нашата любов му беше нужна. Има я, защото я бе спечелил сам. Когато нещо се поразболя, всички тичахме, искахме с нещо да му помогнем. Занесох му в болницата писмо, подписано от "неговите момичета". За пръв път го видях да плаче. Не беше заплакал дори навремето, когато дойде и ръководи тренировките ни, след като бе погребал детето си. Разбрах, че по-скъпа от всички спортни награди му е нашата преданост. Разбрах го в болницата, разбрах и след като излезе оттам, дойде на гости у нас с жена си и остави подарък. Нито да го вземеш, нито да го откажеш. Нещо ме сви в гърлото, взех го, защото отлично съзнавах, че работата не е до подаръка, а до чувството.
Тача труда на всички треньори, които са работили с мен и са ме научили на нещо. Не мисля, че съм ги затруднявала, защото бях възприемчива и послушна ученичка. Много неща съм получила от благородния и горд човек Никола Колев, от трудолюбивия и необичайно притеснителен Петър Симанов, от Людмил Катерински. Идването на Иван Гълъбов като треньор на националния отбор съвпадна с моето излизане от него, с края на баскетболната ми кариера.

- Човекът изиграл решителна роля за израстването ви като спортистка, освен треньорите ?

- Майка ми. Много амбициозна, винаги с нас на игрището. Баща ми. По-кротък, по-благ, облекчаваше с топли думи болката при неуспех. Брат ми - Димитър Войнов. С вроденото си чувство за хумор малко саркастично поддържаше амбицията ми. Съпругът ми - Цвятко Барчовски, също баскетболист. Не ми разрешаваше да бъда посредствена състезателка. Изобщо най-критични думи за играта си съм чула в семейството си. Други хора казват, че са слушали нашите да се попохвалват с мен. Аз подобно нещо от тях не съм чула. Благодарна съм им, че не допуснаха да излетя в облаците.

- Първата ви международна среща ?

- Бях в националния отбор за една среща с Чехословакия на Колодрума в София, но не играх. На турнира за Награда на Прага през 1951 г. вече бях в основната петтица.Разчитаха много на мен, сигурно малко съм дала, та въпреки сполуките на отбора се върнах в София притеснена, че не съм направила всичко, което е трябвало да направя. Тогава аз видях съветските баскетболистки доста по-различно от Дора Василева. Те ме възхитиха със заряда си, с точността и разумните си действия. От Прага започна и приятелството ми с Лидия Алексеева, която стана мой кумир. Тя беше гард, виртуозно подаваше и направляваше играта на отбора си. Интересно, винаги повече са ми харесвали баскетболистките от другите постове, не от моя. От тях също съм търсела нещо да науча. Такива бяхме повечето от славистките - след всяко голямо състояние се стремяхме да обновим играта си с нова сръчност, да не доскучаем на публиката, да създаваме загатки на съперниците си. Не съм се блазнела, дори в началото на кариерата си, да бъда голмайстор - накрая дори приех с добро сърце да бъда "метач" в отбора, стига да съм полезна.

- Най-големият ви успех - и личният, и на отбора ви ?

- Европейската титла от Лодз през 1958 г. Успехът имаше за предистория един провал. Знае се, че дебютът ни на европейско първенство бе в Москва, през 1952 г. Четвъртото ни място бе против в челото на една йерархия, в която преди това нямахме законно място. Радвахме се, но беше малко за амбицията ни и труда, а мисля - вече и за въжможностите ни. Дойде следващият шампионат, в Белград през 1954 г. Станахме трети. Станахме по-известни, по-опасни, по-самоуверени. От Белград помня силната игра на Райна Рангелова. Тогава там беше много нашумял американският филм "Ниагара" с русокосата звезда Мерилин Монро. И нашата Райна беше така руса, хубава бе на терена, зрителите от "Ташмайдан" започнаха да я наричат Ниагара и от това, а и от играта на всички ни, станахме любимки. Бяхме много щастливи, когато победихме унгарките - години наред един от трите колоса на женския баскетбол. С бронза от Белград дойде и апетитът ни за сребро - всички у нас смятаха, че ни подхожда такъв накит. Май че нещо в главите ни се побърка. Всъщност продължавахме да тренираме все така здраво, както казваха другите, бяхме дори помъдрели.

Дойде Прага през 1956 г. Тръгнахме като на лов за тигри, а хванахме зайци. Останахме четвърти. В групата победихме чехкините, но това май беше техен тактически трик, ние лапнахме въдицата и на финалите те ни съсипаха. Що критика се изсипа по главите ни! Нашият водач, любимият ни полковник Димов, не можеше да преживее мисълта, че не сме станали вицешампионки.
След Прага тренирахме тихо, кротко. Играхме два мача с югославянките в Перник. Специалистите смятаха, че сме зле. Аз не съм съгласна, че сме били толкова зле, но и треньорът ни Димитър Митев и помощникът му Желязков не бяха доволни от играта и резултатите.
През тази обстановка ни изпратиха за шампионата в Лодз с по-малка кошница. Пожелаваха ни да заемем трето място. Четвъртото се смяташе за провал. Сетне се оказа, че тази несигурност е трупала у нас енергия и амбиции, за които вече е трябвало да отприщят.
За беда контузи се Веска Илова, после и капитанката ни Бинка Джамбазова. Загубихме в групата от Чехословакия, нещо, което не ни разтревожи, защото знаехме, че сега Димитър Митев е човекът, който прави тактически ход. Не биваше втори път да се опарим, като се разкриваме в мачове, които още не са решителни. Не ни отчаяха и контузиите, мобилизараха ни. Играехме и силно, и красиво, чужденците ни хвалеха, но ние си имахме едно на ум.
Предпоследният ни двубой във финалите беше с представителките на СССР. Тръгнахме за него спокойни, със съзнанието, че никой не иска от нас невъзможното, никой няма да ни вини ако загубим, защото рускините бяха смятани за непобедими. Настроението ни беше да играем "за честта, майко, юнашка", пък каквото ще да стане. От входа на хотела ни върнаха да се преоблечем. С цвета, който носехме досега, се падало да играят съперничките ни. Стана ни чоглаво. Какво да правиш, преоблякахме се.
Подробностите от мача ми се губят, помня само края му. След равностойна игра в последните секунди беше присъдено техническо нарушение на съветския отбор. На фауллинията застана Кръстина Гьошева. Не съм сигурна спорихме ли тогава, питахме ли се кой да поеме риска на такъв сублимен момент, но и да сме питали, и дане сме, тя е, която би поела риска. И го пое. Шутира хладнокръвно, съсредоточено и изравни. Не знам колко е била сигурна Тинето, че ще улучи, аз обаче бях сигурна. В продължението играхме по-спокойно, по-убедително и невъзможното се оказа възможно. Победихме.
Оставаше ни мача с чехкините и всичко мина гладко. Трикът на Тренера сполучи и сега те се хванаха на въдицата. А ние изтеглихме златната рибка - станахме европейски шампионки. Изпаднахме в еуфория. Коя какво е преживяла, сама си знае.
Тази среща бе в деня, когато в Полша честваха студентския празник. От входа на съблекалнята ни до автобуса пред залата студентите образуваха шпалир, като срещуположните две редици от млади хора бяха кръстосали ръце и така, от ръце на ръце, ни прехвърлиха в автобуса. И в преносния и в буквалния смисъл на думата ние не бяхме на земята.
Истински напълно щастливи обаче се почувствахме в родината. Върнахме се и всеки от приятелите ни бързаше да ни разкаже къде се е намирал по време на състезанията ни, как е научил за победата ни, как е реагирал и т.н. Един приятел от Ямбол ми разказа, че като съобщили тогава за първото място на българките, той изревал: "Българките са шампионки!", а жена му притичала от кухнята и му се скарала: "Ей това най-мразя у тебе, че обичаш да ме премяташ!".

- Кога, как и защо съблякохте екипа ?

- Толкова много ме боли като се отвори дума за това, че не искам да си спомням. Не аз съблякох екипа, а ми я съблякоха. Безапелационно! Бях се подготвила за тренировка, когато не който трябва, а съвсем външни хора ми казаха: "Ти наистина ли не знаеш, че не си вече в националния отбор?" Топли ме общественото признание, обичта на хората към мен, но това не облекчава болката от начина, по който излязох от играта. Сама знаех кога да приключа кариерата си и никога не съм допускала, че ще стане така. Дните до официалното ми честване протекоха така, сякаш късах безпощадно част по част от себе си. Сигурно е по-леко, когато сам вземеш решението. Отказана ми беше тази последна спортна радост. Щях да премълча всичко това, но го споделям, за да не се повтаря. Не бива.

- Какво ви даде баскетболът ?

- Много и ценни уроци.Например: Имаш ли цел, ще намериш пътища към нея. Или: Никога Аз не е по-голямо от Ние. Или: Щастието не е в наградата за доблестта, а в самата доблест! Или: Бъди благодарна за грижите и признанието на хората. и Прочие. Добре, че мъдро съм носила славата и похвалите не ме промениха. Със съпруга ми се свързах също чрез баскетбола, в света на баскетбола.

Коментара (1)

Следете за нови коментари с RSS

...
написан от bobito_15, January 11, 2010

tfae super prosto tq nqma ravna nai velikata

Име

Коментар

Моля въведете показаните символи

Добави коментар