|
 Basketball-Bg.com продължава да ви среща с някои от най-забележителните и заслужили баскетболистки от миналото. Преди седмица ви запознахме с историята на Димитринка Маркова, а днес на ред е Петкана Макавеева. Ще имате възможност да се запознаете с първите и стъпки в баскетбола, през отборите на "Септемврийска слава", ЦСКА, "Септемврийско знаме" и Левски Спартак. За най-търпеливите приятни минути в това дълго интервю направено през далечната 1984 г. от Надежда Богданова.
Играе баскетбол от 1967 г., а в националния е от 1973 г. Носила е екипите на „Септемврийска слава” (Михайловград), ЦСКА, „Септемврийско знаме”, и Левски Спартак. Със сребърен медал от Олимпийските игри през 1980 г. в Москва, бронзова медалистка от Игрите в Монреал през 1976 г., със сребърно отличие от Европейското първенство през 1983 г. в Будапеща, с бронзов медал от Европейското в Клермон Феран, със златен медал от КНК „Лилиана Ронкети” през 1979 г. и от Купата на европейските шампионки през 1984 г. Висока 174 см. и е играла на постове крило, гард-крило.
„Невероятна Макавеева! Явлението Макавеева! Жената без нервна система... Сложено беше началото на една легенда-действителност, която ще влезе в историята на нашия баскетбол и поне още 20 години ще се разправя как световната олимпийска квалификация за Москва Петкана Макавеева три пъти последователно е спасила българския отбор в последните секунди. Първият път беше на мача с Китай. Шест секунди преди края на продължението съперничките ни водеха с 80:79. Тогава именно Петкана получи топката, прекоси със спринт цялото игрище и от 7-8 метра хвърли в движение топката към коша... От вълнение колегата от вестник „Отечествен фронт” (Николай Куманов – б.а.), без да се усети, скочи върху масата пред журналистическата пейка.
По котешка пътека минаваха нашите, докато се озоват на спасителния бряг, докато чуят гръмогласно: „Юнаци, юнаци”, подето от трибуните. И пак – Макавеева! Три нейни наказателни удара и един кош, подсилен с точка на Стоянова, докараха нещата до 72:69 за нас. Останалите секунди стигнаха на полякините колкото да изравнят. Продължение – още една българска победа!
И се хвърля. И опитва. И успява. Третият път – срещу канадките. Кош за кош, мъка за мъка – до ония последни 4 секунди, когато при 63:64 отново Макавеева окачи въжето около врата на съперничките с два наказателни удара.”
- (В. „Народен спорт”, 1980 г.)
Петкана е човек на полутонове. По нещо ми прилича на Дора Василева, по нещо на Методиева. С перничанката я сродява баскетболната стаст. От хеликоптер да гледаш мач, ще познаеш коя е Макавеева – най-буйната. Не играе баскетбол. Изригва баскетбол. Общото й с Василева пък е... ако ми кажат, че като напуска спорта, Дора е отвинтила деснячката си, златна си деснячка, хванала е мускулна треска само от шутиране, и я завинтила на рамото на Петкана, ще повярвам.
Не виждам разлика между Петкана на игрището и Петкана, седнала срещу мен. Говори високо и разпалено, в оценките си за хората е категорична, в поведението си – естествена. Не предупреждава: „Аз го казвам така, но ти го напиши с по-прилични думи.” Когато имитира как Ангелина Михайлова я подигравала: „Пор, с пор, ти пак ли спиш?”, и аз, за всеки случай я питам дали ще се разсърди, ако оставя израза точно такъв какъвто си е, без да го редактирам, тя дори се учудва: „Че какво му е лошото на израза? Ние не сме дипломатическо тяло, а отбор и говорим помежду си най-обикновенно, човешки.”
Упреквали са я, че в играта е индивидуалистка. Че у нея е подчертан „Аз”-ът. Пред колгата Хаджийски от в „Старт” те не отхвърля обвинението, напротив, потвърждава го: „Ако не си „Аз”, тогава кой си?” Същевременно и в трите й лични албума, подредени хронолично с изрезки от вестници и със снимки от мачове, е събрана документация не само за нея, а за всички момичета от Левски Спартак. Залепен е и очерк за Ваня Войнова, с коята Петкана изобщо не е играла. Значи, има нещо, което е досущ така, както се говори и както е готова да си вкара автогол самата Петкана.
- Кога и как заиграхте баскетбол?
- Бях още дете, когато си направих кош от един шиник и го закрепих на стената под сайваната. После вместо шиник сложих кофа. Шутирах си с една малка гумена топка – от тия, които не са повече от 25 см. в диаметър. И камъчета съм използвала да си стрелям в „коша”. По-късно в училище се появи истинска баскетболна топка. Беше единствена и учителката я повери на мен. Носех си я вкъщи, пазех я под леглото си. Упражнявах се по всяко време – сутрин рано преди часове, в междучасията, след училище. Непрекъснато си търсех партньори за игра на „двайсет и едно.” Майка ми почина рано, гледаше баба ми. Вечер, като си легнем, все й разправях: „Бабо, ще видиш, че като порасна, ще играя баскетбол в ЦСКА.” Бях запалянковка на ЦСКА“
В икономическия техникум в Михайловград, където отидох да уча, продължавах да спя с баскетболната топка. То беше нещо по-силно от страст – беше болест. Треньорът на „Септемврийска слава” Благой Спасов ме взе за едни зонални девически състезания. Перничанки бяха много силни тогава, но ние ги победихме. Истинска сензация. Срещу тях отбелязах 37 точки. Треньорът на Миньор – Георги Чомаков, който по-късно стана заслужил треньор, беше много строг. Та като победихме отбора му, накара всичките си баскетболистки да направят доста наказателни обиколки на игрището – „скъса” ги, както се казва от тичане.
Какво стана по-нататък, просто ме е срам да разказвам, но то бе продиктувано от неописуемото ми желание да израстна като голяма баскетболистка. Сама тръгнах да се каня в софийски отбор. Баща ми, спортна душа, футболист, се съгласи да ме заведе в столицата. Уредили ни бяха среща с треньора на девойките от ЦСКА и аз се подготвях да му покажа какво мога. Знаехме, че тренировката е в 5 ч. Следобяд и цял ден се скитахме из града, чудехме се къде да подслоним глава от дъжда. Затова и влязохме в салона по-рано. Гледахме как играят мъжете, но вместо девойките, после започнаха да се събират жените на клуба. Омръзнало ни бе да чакаме, решихме да направим демонстрация на заложбите ми пред техния треньор – другаря Катерински. Облякох екипчето си и за късмет, колкото пъти стрелях, толкова пъти улучвах коша. Татко чул как треньорът на мъжете, Барчовски, казал на Катерински: „Опитай, вземи я! Стрелба има, желание има, останалото се учи. Пък и момичето няма никакви други претенции освен да тренира с нас.” Катерински също казал нещо ласкаво за стрелбата ми и желанието ми. Ценето сполучи. Първата фланелка, която получих от ЦСКА, носех нарочно в село, перях я там и простирах да съхне на двора, та всички да я гледат и да ахкат: „Я вижте, нашата Петкана станала баскетболистка в София!” Суета ? Фуклявене ? Сигурно. Но мисля, че за израстването на спортиста, който не се вълнува и трогва от подобни неща, ще са безполезни и най-големите материални стимули.
Връщайки се към миналото си, оценявам като много важно, че не други са решили да ме привличат към баскетбола, а аз исках да стана прочута баскетболистка. Не други казваха: „Я, какъв талант! Длъжни сме да го отгледаме и развием!”, а аз самата търсех някой да ми помогне. Когато на първите тренировки другарят Катерински ми подаваше топката в различни ъгли на игрището и аз се съдирах да търча към нея, да я хвана, не гледах на това като на изтезание, а като на висше щастие.
 - Какво представляваше играта тогава и как вашето поколение я усъвършенства ?
- Отначало играта за мен беше само шутиране. Далеч от София, от отбори, от треньори, нямаше и телевизия в село – откъде да видя истински баскетбол ? Сама си дриблирах, сама си шутирах, сама си хващах топката и, хайде, пак същото. Ако можеше да се играе един срещу петтима, сигурно щях да се юрна и да играя.
Големия, майсторски баскетбол видях по-късно, като се преместих в столицата. Той беше по-плавен, но по-бавен, без рязкост, без изненади. В националния състав се задържах с две поколения, та и с три. В това време той разстеше пред очите ми – и на височина, и на сила. Ставаше все по-бърз, по-хитър, по-ловък. Слушала съм много за играта на славистките – самата аз не съм ги гледала, когато са били б стихията си. Ваня Войнова познавам като журналистка, но не и като баскетболистка. Говори се, че те играели интелектуален баскетбол. Ние особено в края на 70-те и началото на 80-те, също играехме умно и артистично, но вкарвахме повече кошове – дори при голяма съпротива гоним по сто точки на мач. А това е доказателство, че по-бързо и по-точно „работим” на игрището. Мисля, че ако преди нас баскетболистките са карали колата на втора скорост, ние пердашим на четвърта.
- Къде как и при какви условия тренирахте ?
- В началото у дома, на сгуриеното игрище в родното ми село Липен, после на асфалтираните площатки в Михайловград с дървени табла. В София се приспособих към плексигласовите пикети. Тренирахме в хубави, добре съоръжени и добре отоплени през зимата зали. От пиле мляко да имаме нужда, получаваме го. Усещам дори, че ставаме и капризни. Ритнах една топка – ядосах се, защото в Левски Спартак не тренираме с тези топки, с които играем в националния отбор. Какво да се прави – човешко е да забравяш от къде и как си тръгнал.
- Интересни личности между треньорите ви ? С какво сте ги запомнила ?
- Първият ми треньор през 1967 г. беше Благой Спасов в Михайловград. Запомнила съм го с това, че ме видя и ме избра за отбора на „Септемврийска слава”. За Людмил Катерински от ЦСКА казах в началото. От него ми остана бързата стрелба. С Кирил Семов винаги ще свързвам „Академик” от времето, когато играеше най-красиво. В друг дружествен отбор с толкова съгласувана и елегантна игра не съм била. Както има художествена гимнастика, така имаше и художествен баскетбол. За Кирил Семов не съществуваше понятието компромис. Изискваше максималното от всички, няма значение дали си звезда, или вчера си дошла. Така създаде отбора, но и така си отиде от отбора. Влезе в противоречие с едва-две състезателки, ръководителите на дружеството взеха тяхната страна, той държеше на своето и... край. Нравят ми се хора като него (макар, че понякога упоритоста му минаваше в инат), но изглежда, животът трудно ги търпи, май че се налага да правиш и крачка назад. Ако не назад, то поне встрани.
И при Веселин Темков съм играла като студентка във ВИФ „Георги Димитров”. Той вече бе настрана от големия баскетбол, по какви причини не зная. Занимателен човек е, не е като всички. Дори само дрехите му да видиш, питаш се: „Я кой ли е? Прехвърляше средна възраст, а всекидневното му облекло – младежко, пъстро и спортно. На големите мачове се стягаше като за празник – с тъмен костюм, непременно с емблема, непременно с папионка.
И в спортното всекидневие – оригинален. Ето как ме е учил да бия наказателни удари: заставам на линията, а той събира край мен останалите състезателки и ги подканва да викат, да тропат с крака, да пляскат с ръце, да вдигат възможно най-голяма врява. Казва ми: „Представи си, че си на решителен мач. Противникът води с 1 точка и ако вкараш единия удар, отборът ти изравнява резултата, ако вкараш и двата - побеждавате. В такъв случай никой няма да ти пази специална тишина, напротив, ще бъдеш обкръжена от шум, по-силен от този, който в момента ти инсценирахме. Хайде, съсредоточи се, изолирай се от шума и вкарай двата пъти!” Много, много по-късно се сетих за урока му.
Ако друг ми се е карал колкото другаря Иван Гълъбов, ако и аз не бях Петкана Макавеева, а друга, отдавна да съм си взела шапката и да съм избягала от баскетбола. И все пак Гълъбов е човекът, заради когото съм готова да се хвърля в най-жестоката спортна битка. Сигурно защото обича баскетбола колкото мен. Забравя ли се това, което стана на Европейското първенство през 1981 г. в Сенигалия (Италия) ? Там треньорът ни получи прединфарктна криза, закараха го в болница, забраниха му да се движи и да се вълнува. Загубихме без него важни мачове. Другарят Гълъбов направил цял скандал в болницата и подписал декларация, че я напуска на своя отговорност. На количка го откарали до изхода – да са спокойни италианските лекари, че няма да стане беля, докато пациентът е още под техния покрив. Обещал, че в хотела ще лежи и няма да влиза в залата, няма да гледа срещите ни. Лекарка на отбора беше съпругата му Ели Тодорова. Тя уж се нае да вди за поведението му, за спокойствието му. Как да го стори, горката, излиза ли се наглава с човек, който знае едно: „На състезателките си винаги съм говорил, че имат ли състезание, трябва да престанат да мислят за себе си, трябва да заживеят с интересите на отбора. Какъв пример ще им дам, ако се затворя в стаята си и треперя за животеца си, докато те се блъскат на игрището!” Наложи се, дойде в залата и лично ръководи останалите ни два тежки мача. Победихме. Друг път сме играли за себе си, играли сме за отбора си – тогава играхме за него. А д-р Тодорова седеше на скамейката ни жива, ни умряла, притесни се тази жена, започнахме да се страхуваме и за нея.
Няколко пъти съм казвала пред журналисти, че най-положителното качество на Иван Гълъбов е изключително пъргавият му ум. Изучава и познава отлично съперничките ни, използва и най-малката слабост на най-силните отбори, за да ни отвори чрез нея портал на успеха. Знаменит разбор ни направи например за Световния шампионат в Бразилия преди срещата с китайките. Образцов разбор. Просто очерта движенията на всяка баскетболистка по терена, изпробвахме тактиката си на тренировка и макар че тази прекомерно канализирана игра ни изглеждаше досадна и неприложима в мача, именнп чрез нея разгромихме азиатския лидер. И други подобни разбори и моделирани тренировки сме имали, много.
- Коя от баскетболистките, които заварихте ви направи най-силно впечатление и с какво ?
- Пенка Методиева. Правеше с топката каквото си поиска, отдаваше й се стрелбата, пасировката, комбинативността. Съвършена баскетболистка. Пепа и на 30 години остана по детски запалена в играта, винаги настроена да опита нещо много изящно, много красиво. Елена Кафалиева и Венета Цецова – първите майсторки, при които попаднах в ЦСКА. Бях при тях нещо като калфа. Умни, интелигентни жени, имаха слабост към интелигентния баскетбол. В „Академик” ми допаднаха Лили Янкова, Соня Симова. Удоволствие е да получиш пас от Лили, а и от Краси Гюрова.
- Човекът, изиграл решителна роля за израстването ви като спортистка, освен треньорите ?
- Доктор Теодор Георгиева, тоест съпругът ми. Запознахме се в една студентска компания, сближихме се, но все не ни оставаше време да се оженим. В събота мач, в неделя мач, действително няма кога. Накрая решихме – в петък! Живеех на третия етаж в блок номер 1 на студентските общежития, точно под мен – канцеларията на дружеството. Слизам там и казвам на методиста Любо Йончев: „Хайде да ни возиш с форда си до гражданството. Решили сме с Тошо да се разпишем”. Естествено съгласи се. Спускаме се по стълбището и срещаме момичетата – събират се за тренировка, на следващия ден щяхме да пътуваме за Полша. Свикнали все да ме виждат в джинси, стъписват се – я, Петкана в рокля! Съобщавам им, че ще се женя. „Ами!” – това е реакцията им. До гражданското няма как да дойдат, тренировката си е тренировка. Събраха се обаче и други спортисти от блоковете, стана калабалъкът, стана сватбата. Беше 19 септември 1975 година.
Богата личност е съпругът ми. Краси Барзова го кръсти Енциклопедията. Музика, политика, спорт – от какво ли не се интересува, какво ли не знае. Главното е обаче, че ме уважава и цени усилията ми да се развивам като баскетболистка. Показа го още преди да се оженим. „Ти – каза ми – си се борила за името Макавеева. Нямам право да те задължавам да го сменят с моето име. Не искам да трупам самочувствие чрез жена си.” Аз съм по-либерална при оценките на собствената си игра, той е по-критичен. Върнем се от мач и Тошо ме подхваща: „Като виждаш, че от една позиция стрелбата не ти върви, защо продължаваш да се инатиш и да хвърляш пак оттам ? Брои ли колко топки пропиля ? Подай или се отмести, шутирай от друго място.” Оправдавам се: „Исках да докажа,че точно оттам мога.” „Е, доказа ли?” – продължава да ме дере той. Иначе е отстъпчив. Дори като играем на карти, аз съм, която вдига пожари. А отстъпва, защото е по-разумен от мен. Делим къщната работа, та да не отивам на тренировките съсипана от домакинстване и вместо у дома, да си почивам в залата. Не ми прави фасони, ако отскоча до дискотеката, на кино или театър с момичетата. „Колектив сте, казва и не бива да се делиш от останалите само защото си женена.” Какъвто е съпругът ми, такова е и семейството му. Свекърва ми отгледа детето ни с къс месо до оформено момченце на три и половина години – да ходи, говори.
Без всичко това, за което разказвам, едва ли тях да съм Петкана Макавеева.
- Първата ви международна среща ?
- През 1970 година женският отбор на ЦСКА замина на турне във Франция. Аз тогава бях още никаква в баскетбола – оставиха ме в София. Кирил Семов, треньор по онова време на „Банкя”, мина покрай ЦСКА и ме видя как си тренирам сама. Каза ми, че неговият отбор отива на приятелски мачове в Румъния, в Темишоара, и ако искам, да отида с тях. Как няма да искам – отидох.Не помня резултата от първия мач. Едно е сигурното: той беше кървав.Цапнаха ме по зъбите, изплюх кръв, позабърсах се и продължих. Срещне ли ме другарят Семов и се шегува: „Помниш ли? „Банкя” те изведе на международното поле! И да знаеш – не пуснеш ли кръв, не ставаш играч!”
- Най-големият ви успех – личният и на отбора ви ?
- Двата олимпийски медала – сребърен и бронзов, купата „Ронкети”, спечелена в Ямбол, второто място на Европейския шампионат в Унгария през 1983 г.
От олимпийските ми спомени по-вълнуващи са тези от 1980 г. Особенно за квалификациите във Варна. Така се стекоха обстоятелствата, че отборът ни играеше силно, а от три фатални загуби го измъкнах аз, която не бях в най-добрата си спортна форма. Тези три мача ме състариха с три години, но лудешката радост от победите ме подмлади отново.
Единият беше с китайките. Пъргави, гъвкави, бързи, точни – с вързани очи да стрелят, в коша ще е. Противничките ни вече бяха накарали публиката да ахка още с появяването им на терена. Самите ние не ахнахме – поведохме ги с 14 точки. Изглежда се самоуспокоихме преждевременно, играта ни се затлачи, докарахме я до равенство и така завърши полувремето.Продължението започна със 75:71 за китайките. Шест секунди преди края те водеха с една точка и вече се смятаха за победителки. Как им взехме топката не помня, но тя попадна у мен. Ударих му един як дрибъл, не оставаше време за пасове, за комбинации, сложих, както се изразявахме, главата под мишницата и от 7-8 метра стрелях. За миг не се прицелих, интуитивно се доверих на ръката си. И улучих. Победихме с 81:80. Така се класирахме за полуфиналите без загуба.
Вестниците писаха, че до победата си над полякините сме стигнали по котешка пътека. Така си беше. Пак поведохме, пак другите ни настигнаха, пак салтоморталета по игрището, пак нервите играят така, че дрънчат. И пак продължение. Пак ни поведоха. Пак победихме. И пак ми се падна да вадя кестените от огъня, минута преди да свърши редовното време. Защото тогава полякините имаха преднина от три точки и някоя от нас трябваше да рискува. Рускува Петкана. Истината обаче си е истина: голямата фигура в мача беше Ваня Дерменджиева, аз просто сложих топката на „и”-то.
Не предполагах, не допусках, че трети път ще ми се случи да се нагърбвам с такава отговорност. А ми се случи. Секунди преди сирената да оповести загубата ни (канадките водеха с 64:63), мозъкът ми все още отказваше да възприеме мисълта за нея. Сама потърсих топката, за да предприема нещо. Промъкнах се някак между Крители и Хюбън. Те, изглежда, се изплашиха, че ще вляза под коша, та в момента, в който вече хвърлях топката от разстояние, избързаха и ме фаулираха. Очаквах три наказателни удара, дадоха ми право на два. Погледнах към часовника, оставаха точно 4 секунди. „Трябва!” – това е единственото, което си помислих. Поне първия – на всяка цена! И наистина първия път стрелях с фанатично съсредоточение. Втория шут отправих съвсем успокоена и от многото спокойствие топката се разигра в ринга и сърцето ми отиде в петите. Още ли ще играем, още ли мъка? Все пак топката мина през мрежичката и тупна на земята. Тази нощ не заспах до 3-4 часа. По цялата си глава усещах удари като от ток. Не зная какво изпитва човек на електрическия стол, но сигурно е нещо подобно.
Тук разказвам своите преживелици – няма да ми е приятно, ако бъда криво разбрана. Това, че в края на краищата се класирахме за олимпийския турнир в Москва, си е заслуга на целия отбор, на треньора, на много хора. Все обаче помни своето и аз – моето.
Та отидохме и в Москва, за втори път на олимпиада. Състезателите по другите спортове там се бореха най-напред да се вместят в челните шестици, та оттам нататък да вървят още по-нагоре. В сравнение с тях ние, баскетболистките, бяхме по-спокойни, защото до шестото място се бяхме добрали още във Варна (Олимпийските финалисти за жени по баскетбол са само шест отбора.) Имахме си я едната олимпийска точица и усещахме ръцете си развързани. Нямаше го и сковаването пред собствена публика – обичаме си ние българските зрители, но от много обич и от много старание отдавна бяхме забелязали, че се сковаваме. С други думи, най-стресовите фактори бяха зад гърба ни и до победите си стигнахме без драми, без зигзази.
В решителния мач за сребърните медали трябваше да кръстосаме шпаги с отличните югославянки. Те се държаха доста „тежко”, като свърхзвезди. При загряването забелязах, че Джуркович, с която сме приятелки, е обута в два разноцветни кеца – единият бял, другият тъмносин. Задявам я: „Вие май че си нямате кецове?” А тя: „Имаме си, но като съм обута така, винаги побеждаваме!” Аз не падам по-долу: „По-кротко! Този път може и да не победите. И два леви кеца да обуеш, пак в кърпа сте ни вързани.”
Започна мачът. Че като ги подбрахме... Пенка Стоянова скача и напълни коша им отблизо, Владка Славчева (чудно игра това момиче!) ги юрка от едната страна, аз от другата, коя откъдето хвърли – все в коша. Взехме среброто. След срещата обяснявам на Джуркович: „Твоите кецове нищо не струват пред моите сънища. Аз нощес сънувах, че ходя по вода. Не плувам, не потъвам, а ходя.” И така си беше – наистина сънувах.
Бях бременна, когато Левски Спартак спечели първата си купа „Ронкети”. За втората „Ронкети” обаче бях на линия, макар и не в блестяща форма. И тогава пак така се случи, че аз да имам последната дума: 30 секунди преди края отбелязах кош и поведохме срещу „Марица” на финала в Ямбол. Пловдивчанки имаха време да ни го върнат. Пред погледа ми още е Пенка Стоянова, която получи топката под самия ринг, но изглежда се уплаши да не я блокираме, върна пас назад, ние го пресякохме и минутата изтече.
Във ВИФ Веселин Темков ни учеше, че в спорта няма противници, а партньори в едно общо дело. Най-добре почувствах, че е прав, на Европейското в Клермон Феран, когато ние заехме третото място. В случая обаче нямам предвид класирането, а нещо друго. След официалните състезания беше сформиран сборен отбор на континента, който игра с шампионките – съветските баскетболистки. Още помня този състав: югославянката Вегер, Доушова и Коринкова от Чехословалоя, унгарката Киш, французойките Шазлон и Гидоти, италианките Сандон и Роси, румънката Андрееску, полякинята Фром, Пенка Стоянова и аз. Само два дни преди това бяхме готови да се хванем гуша за гуша в игрището, а като се събрахме заедно, разбрахме колко много се уважаваме взаимно, как добре се разбираме на осем различни езика, как удивително леко си пасваме в играта. Наистина – партньорки в баскетболното дело.
- Установихте ли някакви трайни международни връзки чрез спорта ?
- Този въпрос като че ли е продължение на миналия ми отговор. Имам дузина международни приятелски връзки. Най-близки са ми Джурович, за която вече говорих, и Уля Семьонова от Русия. Много блага душица е тази Уля. Разказваше ми, че в семейството й били шест деца, всичките – средни на ръст. Самата тя до 6-годишна възраст растяла нисичка, най-ниското момиченце в детската градина. После започнала да избуява. В началото страдаше тежко поради височината си – 2, 15 см. ! Постепенно страданието се превърна в досада, особено когато играчи от по-ситните на ръст отбори – японци, китайци, корейци – я търсят да се фотографират с нея. „Така са ми омръзнали – оплакваше ми се на Олимпиадата в Москва Уля, - така са ми втръснали и фоторепортерите, и телевизия и всякакви там нетактични хора...” Тя направи много за баскетбола и баскетболът направи много за нея. Колкото и да коментират ръста й, аз се възхищавам от старанието, с което Семьонова оползотворява този ръст в играта, като 10 % играе за себе си и 90 за отбора си.
- Коя от всички баскетболистки, с които сте играли или които само сте гледала, е предизвикала най-голямото ви възхищение ?
- Пенка Методиева, Снежана Михайлова, Пенка Стоянова, Ваня Дерменджиева, Лилия Янкова.
- Има ли баскетболистка, блеснала след вас и предизвикала ви да си кажете: „Блазя й, като нея и аз можех да играя!” ?
- Като гледам Мадлена, си мисля: „Ех, да имах нейните качества, какво щях да правя!” И Динка Радкова ми лови окото – няма физическите данни на Мадлена, но усещаше играта.
- Какво ви даде баскетболът ?
- Приятели, безброй приятели. Възможност да свържа чрез спорта своето име и името на България. Привикна ме да бъда непримирима, дейна. Всъщност баскетболът ми е и работата, и славата.
- Ако имахте власт, кое баскетболно или изобщо спортно правило бихте въвела като закон и в живота извън спорта ?
- Не се плаши от риска! Той е част от успеха. Въпросът е да бъдеш подготвен за него.
- Специален въпрос за вас: Кое ви поддържа непрекъснато енергична и непримирима ?
- Сърцето ми. Такова си е, друго не може да бъде. Славата – приятно е да те хвалят, известността гъделичка, но и задължава да бъдеш винаги на равнище. Сънят. Другарят Гълъбов знае това и никога преди мач не ме буди заедно с другите състезателки. В стаята могат да говорят, да пускат магнетофон, да свети лампа – нищо не ми пречи: обърна се на една страна и заспя. Като бебе. Затова пък на игрището не спя.
Надежда Богданова, „Баскетболно съзвездие”, 1986 г.
Copyright 2007. All Rights Reserved.  |
Следете за нови коментари с RSS
