|
Basketball-BG.com започва рубрика "Среща с миналото - баскетболно съзвездие". В тази рубрика ще ви запознаем с някои от най-заслужилите наши баскетболистки в миналото - Димитринка Маркова, Калинка Симанова, Добринка Джамбазова, Дора Василева, Ваня Войнова, Ница Борисова, Пенка Методиева, Пенка Стоянова, Надежда Голчева и Петкана Макавеева. Състезателките разказват за себе си по-накратко, а за другите около себе си - по-надълго, отколкото може да се очаква. Така на преден план излиза един главен герой - баскетболната атмосфера през различните периоди.
Димитринка Маркова играе баскетбол от 1941 до 1951 г. През цялото време е в националния отбор. Носила е фланелките на „Омуртаг”, „Панайот Хитов” и „Академик” (Сф). Висока 158 см. Постове – гард и крило.
Помня я неякъде от към 51-ва година. Поигравах тогава баскетбол колкото да запълня дупка в отбора на Академик, мъждеещ в сянката на Локомотив, Спартак и засилващата се Славия. Та в този никакъв състав Митка Маркова и още едно-две момичета бяха „истински баскетболистки”, които мъкнеха играта във всички мачове. Не мога да кажа какво са знаели за нея другите от отбора ни, но самата аз и не подозирах, че до мен е звездата на 40-те години.
Не се големееше, не говореше за себе си, отнасяше се към нас внимателно и наставнически, както по-възрастна сестра към „ситнежа” в къщата. Като си спомням сега за „това беше едно време”, като съм и наясно, че Митка е била първата дама на националния ни отбор, чудя се как ни е търпяла и защо изобщо се е съгласявала да се показва пред хората в отбор, който не й е бил по мярката. „Да помогна” – обясни тя простичко – и й повярвах. Повярвах й, защото не съм забравила как също така простичко и добродушно веднъж ми беше казала: „Хайде, хайде, нищо не е станало, карай”, след като ми бе дала великолепен пас, а аз, кой знае къде заблеяна, оставих топката да ми обръсне ушите и да излезе в аут. Та май покрай това загубихме и мача.
Та това е Митка, която лично познавам. Малко е, но за останалото припомнят старите вестници и нейните отговори в тази анкета. Когато през 1983 г. я поканих да се срещнем, вече се беше пенсионирала. Имах късмет, че я улучих в София – току-що се върнали от чужбина, където работеше нейният съпруг. Телефонирах й, записа си адреса ми, повторихме си няколко пъти деня и часа, в който да се видим, но тя закъсня и слязох да я посрещна. Допуснах, че се е объркала, входът на кооперацията ни не е съвсем угледален. Оказа се, че причината за закъснението е друга, но покрай това, че я чаках на улицата, забелязох колко трудно ходи – хем бързо, хем трудно. Щом се качихме горе, помоли за табуретка, върху която да опъне отеклия си крак. Заобяснява, че той по начало не е в ред, че някога съвсем не е знаела как да се пази и затова до днес мъкне „зестрата” си от спорта. Означава ли това, че припомнянето на спортните години ще й бъде неприятно ? Ако било така, нямало изобщо да дойде на срещата. Краката са едно, животът – друго, а оня луд, луд ентусиазъм – съвсем друго. Струва си да се подмладиш, като се върнеш към него.
Кога и как заиграхте баскетбол ?
Трябва да е било някъде към 1937 г., към края на прогимназиалното ми обучение. Още от малка много играех, много спортувах, но от всичко най-обичах леката атлетика. Сигурно съм участвала в някакво състезание, иначе какво ще търся на игрище „Юнак” ? Та, излизам от това игрище и гледам – баскетболен мач. Интересно ми стана, спрях се. Идва при мен непознат човек и казва: „Ха, ето кой ще помогне” Момиче, събличай полата и влизай да играеш. Липсва ни една баскетболистка!” Тогава ние така си ходехме на игрищата – отдолу шортите, отгоре полата. Хич не му мислих, смъкнах полата и ... при другите! Оня човек ме предупреждава: „Получиш ли топката, веднага я подаваш! Няма да стреляш, няма да бягаш с нея! Когато топката е у противника, старай се да й я вземеш. И пак я даваш на нашите. Нищо друго, разбра ли?” Какво съм разбрала, какво съм правила, на другия ден във вестника писаха, че съм била най-добра в отбора на „Омуртаг”. От този вестник разбрах, че съм играла именно в „Омуртаг”. Така ставаше по онова време – тия те вземат с тях, ония те вземат с тях... Как са ме прехвърляли от тим в тим, как са ме уреждали – един господ знае. Даже какво представлявал „Омуртаг” не се сещам. С кои съм играла там – също.
Какво представляваше играта тогава и как вашето поколение я усъвършенства ?
Бяга ми от паметта, дали гардовете тогава стреляха в коша, или това беше право само на крилата и центровете. Знам, че аз самата стрелях, но май че по онова време играех крило. Да, крило, а нямах и 160 см. и тежах четирсет и няколко килограма. После – ту гард, ту крило. Центърът Цеца Белева, Цу й казвахме, едва ли е надхвърляла 170 см.За моето поколение ми е трудно да говоря, защото минах през баскетбола с няколко поколения. Даже с Тинето Гьошева бяхме в един отбор, а, се знае, че тя по-късно стана европейска шампионка. Но да речем, че съм от състезателките на 40-те години. Треньорът Христо Хайтов ни научи да си правим хубави заслони, а по-късно друг треньор – Божидар Такев, ни отвори очите за по-големи комбинации. Стреляше се в коша с две ръце от статично положение – бягаш, бягаш, спреш се на едно място и така шутираш. Фаловете биехме пак с две ръце. Хващаш топката отдолу, като че ли я поднасяш, и я подхвърляваш към обръча. А, сетих се, че в началото нямаше и мрежички в ринга. Бяха само два кола, едно дървено табло и обръч.Но да се върна на думата си за нашия принос. Мисля, че ние, от четирийсетте години, пораздвижихме баскетбола. Повече бягахме, повече скачахме. Особено като дойдоха Киро (Калинка Симанова) и Бинето Джамбазова. С Киро играта стана по-организирана, биваше я да повече четата. Бинка взе да стреля, като подскачаше на един крак. Интересно шутираше и Цу – повдигане едното краче и метне топката само с една ръка. Знаете ли, спомням си, че аз правех и „кука”, но не защото сме я учили специално, а просто така ми беше най-удобно да стрелям, когато тръгвах към коша отстрани, покрай крайната линия. Дори не съм знаела, че стрелбата отстрани с една ръка през глава се казва „кука”... Спомням си още, че през 1942 г. Хайтов ни караше да нападаме с „крачката”, т.е. получаваш топката на първата крачка, правиш дълга втора крачка, а при третата, висока крачка, стреляш. За нас това беше новост.
Как и как, при какви условия тренирахте ?
Тренирахме, както вероятно се тренира и сега. Естествено по-малко. Всъщност това „по-малко” е относително. Защото след като излезеш на игрището, отиваш примерно на пистата или на волейбол. Иди, че измери колко си тренирал. Ами махленските игри – те по час ли ставаха ? Имахме у дома един дървен миндер, доста дългичък. Мама на работа, а аз изнесла миндера на двора и го прескачам на дължина. Татко пък беше донесъл желязна топка, гюлле, но с тупка по средата. Очевидно е имало дръжка, служело е за нещо друго, не за спорт. Мятах го като истинско гюле. И какво ли не още... Все си е спортуване, все си е тренировка.Ако ви интересуват по-точно условията, днешните спортисти едва ли могат да си ги представят. Лично аз не си спомням кога обух гуменки. Все боса! Когато завърших бягането с препятствия на държавното първенство в Кърджали, ходилата ми приличаха на раздран червен парцал. По средата на четирийсетте години подготвяхме за някакво състезание в Панчерево. Играхме в двора на училището. Там – нито асфалт, нито сгурия, ами калдъръм. По-късно ни бяха събрали в Ботевград. По леглата ни – дървеница до дървеница. По цял ден изварявахме дрехите си. Ама ентусиазъм, ентусиазъм... луд ентусиазъм! Тренираш, да речем, два-три часа и веднага бързаш да направиш мач.
Интересни личности между треньорите ви ? С какво си ги запомнила ?
Вече споменах двама, на които съм страшно благодарна, които на много неща са ме научили – Христо Хайтов и Божидар Такев. Има и трети... Казваше се Георги Петков, Шефа го наричахме. При Хайтов – строг ред във всичко. Да закъснееш, а не дай боже пък да отсъстваш безпричинно от тренировка, черен ще ти се види светът! Ако е насрочена за пет часа, в пет без пет отборът трябва да е строен на игрището. И Такев беше такъв. Шефа бе друг – мек, благ. Но понеже и той като Хайтов и Такев много разбираше баскетбола и много сърце влагаше да ни научи, стараехме се да не злоупотребяваме с добрината му.
Други събития и хора, свързани трайно със спортните ви спомени ?
Моите спортни спомени не започват с баскетбола, а с леката атлетика. А още по-рано – с капитанската и ъгловата топка, с народната топка... През ония години ставаше обикновено така: щом си спортист – и бягаш, и скачаш, и играеш! Трябва да е било 1939-1940 г. година, когато ме взеха от клас и ме заведоха на държавното първенство по атлетика в Кърджали. Мятах гюлле, състезавах се на спринт. Идва при мен треньорът на АС-23: „Момиче, я ела на препятствията, че останалите се дърпат, не искат да бягат там.” Как да ида, като препятствие изобщо не съм виждала? Само като си бягам по улицата и нещо се изпречи пред мен, прескоча го. Треньорът от АС-23 ме хвана за ръка и започна да ми показва как става тази дяволия. Докато ми показваше, викат ни! Заех първото място. Друг някакъв мъж, не го познавах, помня само, че беше много черен, се хвърли да ме прегръща и да реве високо: „Браво, девойче, браво!”Между другото, имам няколко държавни рекорда по атлетика.Събития и хора... Преди всичко учителят ми по телесно възпитание в прогимназията Йосиф Буреш. Той живееше в нашия квартал, в „Хаджи Димитър”. И училището ни се наричаше „Хаджи Димитър”. Буреш ни показа всички тези игри с топка, които вече изредих, но баскетбол още не. Час по телесно възпитание не сме изпускали, не сме заменяли с друг предмет. Истински салон нямахме, но лошо ли е времето, влизахме в мазето. Там някаква стаичка, беше застлана с нещо червено. Сега се говори за тартан, зебран. Сигурно червената настилка не е била от тях, но е била нещо подобно, защото по нея се стъпваше меко, приятно. Та когато вали или вие навън – ние сме там. Скачахме на височина, като опъвахме въженце между две летви. Това съм запомнила много добре.После, вече гимназистка, Буреш ме изпрати на курс ме взе за помощничка в т.нар. „училище на открито”. То се намираше в парка, до лятната къпалня. Беше нещо като детски летен лагер. Наскоро открих една снимка, по която си спомних, че след оня баскетболен мач на „Юнак” започнах да показвам и на децата. Забихме в земята с летва, прикрепихме към нея обръч – и ето ти игрище.Буреш не получаваше възнаграждение за някаква извънкласна работа дейност, включително и за работата си в училището си на открито. И аз не съм вземала пари, макар че бяхме бедни. Баща ми беше железничар, а майка ми какво ли не е работила – кожухарство, камериерка в „Славянска бесена”, слюда е цепила...Задължена съм, колко много съм задължена и на училтелките си в гимназията. Василева и Миронова. Водеха ме по състезания, помагаха ми. Като завърших гимназия, нямах намерение да следвам – откъде пари ? Василева прати хора вкъщи и тя стана причина да се запиша във Висшето училище по телесно възпитание.Ще бъда неблагодарна, ако не спомена и за един журналист. Забравила съм малкото му име, но фамилията му помня – Савов, пишеше в тогавашния „Спорт”. Вероятно по негово внушение вестникът откри подписка, за да ме подпомогне при следването. Беше през 1943 г., при най-върлия фашизъм. Знаеше, че семейството ми е комунистическо, аз самата бяха ремсистка (което верятно не се е знаело) и въпрекитова спортният вестник ме подкрепи. Беше ми неудобно, от срам в дън земя ми идеше да потъна, когато лично Савов ми даде събраните около петдесет хиляди лева, но ги приех. Платих си таксата във висшето училище, Бисето и Росето Вълчанови, близначки от отбора ни, ме накараха да си купя чифт „три-четвърти” чорапи и гуменки. Останалите пари веднага дадох в къщи – нужни бяха за съдебния процес срещу баба ми (съдеха я за антифашистка дейност).Много интересно беше едни състезания в Тирана скоро след революцията (вероятно става въпрос за Балканиадата през 1947 г. – б.а.) И ние сме били векове под робство, но видях, че по нрави сме къде-къде пред албанците. Техните баскетболистки играеха в анцузи – там се смяташе за срамно момиче да се появи на игрището по гащета. Победихме националния им отбор с 56 на... 0!Още е в съзнанието ми Световният младежки фестивал за мир и дружба в Берлин. Шест години след войната, шест години след разгрома на фашистка Германия усетих мира в огромните му размери. Домакините нарочно бяха настанили във всяка стая спортист от различни делегации. Разменяхме си адреси, пеехме, сдружавахме се. Един китаец подари кецове на целия български национален отбор. Но мене той поднесе кецовете лично. Злато да ми бяха дали, нямаше да се радвам толкова.
Коя от баскетболистките, които заварихте, ви направи най-силно впечатление и с какво?
Съжалявам, но аз не помня кого съм заварила. Не помня даже кои бяха тези момичета, с които играх в „Юнак”. ГОлемият отбор, в които вязох, беше на Висшето училище. В него се открояваше Цеца Белева.
Човекът, изиграл решителна роля за израстването ви като спортистка, освен треньорите ?
Освен училителите и моите съотборнички – родителите ми. Просто не ме спираха, а за онези времето това беше нещо. Чак когато пораснах, научих, че татко е бил гимнастик в казармата, но едва ли именно това го е направило благосклонен към спортист ми увлечения. По-съществено бе разбирането му, че децата трябва да играят, за да растат здрави. А и какви ли други развлечения можеха да ни предложат у дома ? Сега внучката ми има около петдесет кукли. Аз кукла в къщи не съм видяла. А баща ми си беше поначало колоритна фигура. В казармата не можели да му намерят обувки и шапка – краката му извънредно големи, а главата му малка.
Първата ви международна стреща ?
През 1943 г. гостувахме на колежките си от Висшето училище по телесно възпитание в Будапеща. Победихме ги с 22:11. Огромен успех. Тяхното училище съществувало от 1923 г., а нашето – току що създадено (през 1942 г.) Христо Хайтов тогава взе и Калинка Симанова, макар, че беше още ученичка и играеше в „Раковски”. „Добро е хлапето – рече той. Нека дойде да се шлифова, че скоро ще замести някоя от вас”. А Киро още тогава игра здравата.
Най-големият ви успех – и личният, и на отбора ви ?
Именно тази първа международна победа на българските баскетболистки.
Установихте ли някакви трайни международни връзки чрез спорта ?
За съжаление нямам навици за редовна кореспнденция и прекъснах единствената си баскетболна връзка с чужбина. А понеже тя се зароди отдавна, към края на 40-те години, губи ми се и името на момичето, с което се сприятелих.През 1947 г. в Прага, на мач с французойките, ми направиха „марка” – паднах и се контузих. Заведоха ме в билница и гипсираха коляното ми. В болницата бях в една стая с австрийска спортистка. Много си допаднахме. И двете не можехме да се сдържим на леглата. От нашия прозорец се излизаше на покрив-тераса. Ставахме, прескачахме прозореца (аз – с гипсирания си крак) и оттам разглеждахме града. Взех адреса на австрийката, тя взе моя, писахме си по няколко писма и... толкова.А за „марката” още ме е яд. Киро твърдеше, че народно са ми я направили, защото съм играла хубаво, та да ме извадят от мача. Тогава не обърнах сериозно внимание, но ето че сега, близо 40 г. по-късно, куцам от контузията. Свързвам спомена за австрийската спортистка и за френската „марка”, за да кажа, че по света – хора всякакви.
Продължавате ли да другарувате с някоя или с някои от съотборничките си?
Другарувам е силно да се каже. Животът ни разпръсна. С Цветана Белева като че ли най-често се чуваме. Добър човек излезе тя, добър приятел. Дори, като живеех извън България си пишехме писма. Беше учителка на дъщеря ми (след ВИФ Цу завърши английска филология), помагаше й много, като на свое дете. С Тинето Гьошева пък се разминахме във Висшия институт за физическа култура – най-напред й бях преподавателка, после станахме колежки и аз се пенсионирах после.
От коя от всички баскетболистки, с които сте играла или гледала, сте се възхищавала най-много ?
Добре е, че уточнявате, защото за последното поколение не се осмелявам да говоря, почти не съм го гледала. От тези, които са по-близо до моето време, най-много ми допадаха атлетките в баскетболната игра. Харесваха ми бързите, отскокливите, техничните. Киро! Киро беше огън и пламък. Бинка Джамбазова, Тинето Гьошева, Весето Маникова, Райна Рангелова. Интересно е, че като се говори и пише за славистките, рядко се споменава Рангелова. А според мен тя беше една прелестна баскетболистка. Мислех си, че ако беше станала атлетка, щеше да е също така прелестна. Сигурно преценките са ми субективни, сигурно по-близо до очите и сърцето ми са били баскетболистките, които са играли на „моите” постове... но нали мене питате, отговорям ви, както си е.
Кога, как и защо съблякохте състезателната си фланелка ?
Отказах се да играя през 1951 г. Много станаха задълженията ми, времето не ми стигаше за всички. Съпруг, деца, преподавателска работа във ВИФ (днешно НСА), тренировки със студентите... Между другото целият ми творчески живот е свързан с ВИФ. Завърших първия му випуск, работих 1 година в профсъюзите и веднага след това отново в института като преподавателка. От 1942 г. до пенсионирането си – все във ВИФ.За отказването ми. Аз го бях решила, но нещо дребно поускори решението ми. Бяхме насядали преди или след тренировка и не помня какво разисквахме, когато чух една колежка да подхвърля тихичко, но стигна до ушите ми: „Тая МИтка защо ли не си гледа децата, ами седи тука!” Докривя ми. И се прибрах да си гледам децата. Пак споменът спомен предизвиква... Знаете ли, че докато бях студентка, омъжени жени в училището не се търпяха. След сватбата – край на следването. Аз май бях единствената, която се омъжи и завърши като омъжена. Може и съпругът ми да е допринесъл за това – той не ходеше по състезания, но с нищо не ми попречи да се уча, да играя.
Какво ви даде баскетболът?
Интересен живот. Чувство за взаимопомощ и дълг към близките, към колегите, към колектива. Дисциплинираност. Приятни спомени.
Ако имахте власт, кое баскетболно правило или изобщо спортно правило бихте въвела като закон и в живота извън спорта?
Мястото на почетната стълбичка да заемат хората, които са били най-добри в състезанието. Нали в спорта не може да бъде иначе ? Нали тъкмо това е „всеки според възможностоте си и всекиму според заслугите”?
- Надежда Богданова "Баскетболно съзвездие", 1986 г.
Copyright 2007. All Rights Reserved.  |
Следете за нови коментари с RSS
