Не е ли странно че всяко малко момче мечтае да лети в космоса? Аз определено не правя изключение: като дете неизменно отговарях с “космонафт!” на въпроса какъв искаш да станеш като пораснеш. Далеч на второ място беше пожарникар и чак на трето футболист. С годините обаче действителността настига мечтите ни, целите ни се променят, децата порастват и професиите, които винаги са ни търсели най-после ни откриват.

Поглеждам назад, търсеики превъплъщенията си през годините и откривам с изумление с колко много неща сам се занимавал. С повече или с по-малко успех съм бил строител, войник, шофьор, преподавател, екскурзовод, треньор по футбол, треньор по баскетбол, графичен дизайнер, видео оператор, мияч на чинии, директор по маркетинг, монтажист, санитар в болница, симултантен преводач, инструктор по тае кyон до, звукооператор, режисьор на документалистика, webmaster, автор на реклами и дори каскадьор. Сред по-тежките ми моменти са дните прекарани в работа в морга и в касапница, но най-плачевни без съмнение бяха опитите ми да се занимавам с бизнес. Човек трябва да си знае мястото, а аз знам добре, че eдно от нещата които със сигурност никога няма да мога да науча е как да направя от пари повече пари.

Общо взето всеки човек има призвание - нещо което му се отдава интуитивно и което малко или повече е предназначено за него. Дали инстинктивно или целенасочено, но ние всички се стремим да вършим това едно нещо, което ще ни направи полезни не само за себе си, но и за всички останали. Естествено, всеки човек в даден момент си задава въпроса дали не е сбъркал. Дали не е трябвало да поеме в друга посока? Това е нормално: без спътник като съмнението пътешествието ни ще се превърне в монотонна пътека. Аз например знам, че можех да бъда много добър учител или треньор на деца. Определено имам дарба и за автомеханик. Имам и и вроден афинитет към лекарската професия които се корени в гените ми. Понякога се ядосвам че не се заех по-сериозно и с музика, която усещам дълбоко във вените си, особено когато захапя блус хармониката. Но дълбоко в себе си знам, че съмненията ми са излишни и че призванието ми вече ме е намерило. През живота си съм бил благословен да върша много неща които обичам, но нищо, НИЩО не може да се сравни с годините прекарани в писане на тази страница в 7 дни спорт. Тези които някога са сядали зад компютъра или са грабвали химикалката за да сложат върху хартия историята която ги терзае от години знаят точно какво имам предвид. Трудно ми е да си представя нещо по-прекрасно от това да се превърнеш в покорен носител на стотиците разкази, които са в състояние да построят мост между напълно непознати хора от двете страни на океана.

Защо тогава днес пиша точно тази статия? Защо сядам за последен път зад компютъра си за да се разделя с читателите си и с именития вестник, който така благосклонно ми предостави форума си в продължение на пет чудесни години?
Истината е че нямам отговор. Аз самият съм много изненадан и ако зависеше от мен сигурно нямаше да спра да пиша тази в тази рубрика до края на живота си. Нo не мога да се сърдя на никого: Може би просто е било време за промяна и друга посока: както за вестника така и за мен. Новото начало често е по-здравословно от дългото сбогуване. Поне аз измервам щастието си в спомени и тук е мястото да благодаря на вестника за това че ми даде възможност да се обогатя с безброй незбравими спомени. Колонката ми в 7 дни спорт ми даде възможност да се срещна с уникални личности и спортисти – хора които белязаха характера ми завинаги и които ме промениха като човек и личност.

Винаги съм страдал от информационна болест, така че когато бях поканен да пиша страницата знаех че това ще бъде катарзис – своебразна изпускателна клапа за събираните с години истории, статистики и данни. Исках също да да направя нещо по-различно, въвличаики себе си в историите подобно на Хънтър С. Томпсън и неговата “гонзо журналистика”. Това което не знаех е колко силно е въздействието на подобен вид разказ върху самият разказвач. Много от статиите се оказаха почти непосилни за мен в емоционално отношение. Не е лесно за един мъж да признае сълзите си, но има няколко истории, които изцедиха душата ми и пратиха събраната течност в очите ми и въпреки че съм ги писал не съм в състояние да ги прочета дори един единствен път.

Още в самото начало си бях поставил за цел не само да информирам и отразявам спортни събития, а да провокирам независимо мислене и въображение. Бях приятно изненадан oт авангардният подход на редакцията, която не затвори съзнанието си дори към най-нестандартните идеи. Стереотипите и клишетата винаги са били неизбежен спътник на нашата професия. Аз самият често неволно затъвам в блатото им. Четейки колегите си пишещи във вестника си дадох сметка, че този ежедневник е по-различен. Mайстори на перото като Елин, Витомир, Драго, Влади, Ники, Кети и много други ме вдъхновиха и ми напомниха че трябва да продължавам да се уча и да се опитвам да се пазя от оковите на стандартното. Благодарен съм на вестникa за това че прояви изключитело прогресивно мислене и ми позволи да напиша някои материали които нямаше да се появят в по-консервативно издание. През годините заедно с редакцията създадохме някои безпрецедентни неща не само за България а въобще: като статия без нито един глагол например, история която се развиваше отзад напред, материал в едно единствено изречение, скрити между редовете послания и много, много други.

Това за което ще бъда вечно благодарен на вестника е че ми даде възможност да създам хиляди приятели по целия свят. Живеем в интерактивна действителност и рубриката ми се оказа начало на едно безценно взаимоотношение. Направих съзнателно усилие да отговарям на всеки коментaр, писмо и и-мейл, било те положителни или отрицателни и така малко по-малко yстанових че имам безброй приятели. Не запознанства – приятели! Хора разпръснати от Южна Африка, през Канада та чак до Китай. Дори думите им никога да не придобият лица, аз никога няма да ги забравя и винаги ще ги нося със себе си. Те са най-големия хонорар, най-могъщ мотиватор и най-голямата награда. На представянето на книгата ми дойдоха много хора с непознати лица и сродни души. Някои от тях пристигнаха от далече, жертвайки време, усилия и пари. Бях толкова трогнат, че не успях да контролирам очите си и се наложи да ги крия от началото до края зад слънчеви очила.

Един прекрасен човек ме попита наскоро къде търся историите си и аз установих с изненада че нямам отговор. Вярно е че пътувам непрекъснато и чета още по-непрекъснато, но историите които заслужават да бъдат разказани ме намират сами. Винаги съм вярвал че всеки човек има мисия и във всеки живот има скpита причина. Ако някоя от разказаните от мен истории е докоснала някого и му е дала нещо, то заслугата е на самата история, а не на разказвача. Затова няма значение кой ще натиска клавишите за да изпраща пощата си от Амерка. Вярно, мъчно ми e, че ви оставям точно сега когато все още имам толкова много ненаписани истории, но вярвам че събитията и съдбите които заслужават да бъдат доставени ще намерят своя пощальон.

Дължа няколко развръзки на истроии за хора за които съм разказал в миналото и които претърпяха съществено развитие, но едва ли тук има достатъчно място. Ако някои ги иска може да се свърже с мен чрез и-мейл на Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва ДжаваСкрипт поддръжка за да го видите
Преди да се разделим искам да се извиня на тези които по някакъв начин съм обидил или наранил с абсурдното си чувство за хумор или категорично мнение. Знайте че каквито и грешки да съм направил те не са се дължат на злонамереност. Винаги съм се старал да бъда обективен и коректен и дълбоко съжалявам ако не винаги сам успявал.

Накрая искам да кажа че никога не съм написал нито дума за пари или за да защитавам каквито и да било интереси. Много от мислитe ми сигурно изглеждат идеалистични и наивни, но кълна се: в тях няма нищо престорено. Те са абсолютно искрено отражение на истинският наивник зад компютъра. Понякога го питам защо все още пише. Не е за хонорари, не е за слава, не е и от графомания. Отговорът е много елементарен: необходимост. Истина е че обичах да пиша за великите спортисти, за мега събития и естествено за най-болната ми тема баскетбола. Но това което ме накара да намеря мисията си бе прозрението че понякога малките хора имат големи истории. Тези истории са могъщи. Те са в състояние да ни отърсят от цикъла на консумация, да съблекат цинизма ни и някъде под обвивките от ежедневие и тривиални грижи да открият детето в нас и да му дадат нов компас и посока.

Единственото което искам е точно тези истории да стигнат до колкото се може повече хора. Когато човек има призвание трябва да го следва. Аз не съм никoй за да давам мъдри съвети. Но ако някои ме попита за такъв, ще му кажа че съм сигурен в едно единствено нещо: човек не трябва никога да изоставя мечтите си. Дори тези от детството. Всъщност те са най-ценните и може би затова още им вярвам.

Вече съм едно старо момче. Очите ми са уморени но едва ли някога ще спрат да се взират в звездите. За големите деца копнежът е копнеж завинаги и може би затова дълбоко в себе си знам, че някой ден може да порасна и ако това чудо стане сигурно ще намеря начин да полетя и в космоса.
Последно cбогом и голямо благодаря на 7 дни спорт и на всички негови прекрасни читатели. Желая ви безброй успехи, щастие, здраве и най-вече много, много звезди в нощното небе.
С много обич,
Ивчо

Коментара (0)

Следете за нови коментари с RSS

Име

Коментар

Моля въведете показаните символи

Добави коментар