Иво ИВАНОВ, Канзас
 

"Има играчи, които са в състояние да преодолеят закона на гравитацията. Но единствено Пистол Пийт успя да преодолее всички закони на физиката"
Ред Ауербах

Наричаха го Пистолетът. Пистолетът Пийт. Никога не е имало и няма да има друг като него. Казват, че който го е видял на живо никога не го е забравил. Легендите говорят за лудешкият му, непредвидим танц на игрището, магьосоничествата с топката, поразяващата ръка, веещата се върху главата му грива. Меджик Джонсън, Айзея Томас, Стив Неш и дори виртуозите от Харлем Глоубтротърс признават че са се учили от него и са попивали всяко негово движение. Прекарвал съм часове с видео архивите на Пистъл, слушал съм гласът му с провлачения южняшки акцент, гледал съм до припадък движенията му в прословутия му видео учебник.

Но кой знае защо образът с който ще го запомня завинаги е голямата чернобяла снимка, която напълни първите страници на вестниците през 1988, на сутринта след смъртта му. “Вълшебникът е мъртъв!” тръбяха медиите. “Загинал на място, правейки това за което бе роден!” Пред мене е снимката, която иска да разкаже толкова много неща. От нея ме гледат с мрачна обреченост очите на Пийт. Те доминират и сякаш поглъщат лицето му. Две големи, тъжни очи потънали дълбоко под веждите. Взират се навън и леко нагоре, но всъщност погледът е обърнат някъде навътре или може би…отвъд. Сякаш виждат нещо което ние не можем да видим. Сякаш знаят нещо което е тайна за нас. Пистъл Пийт бе много неща: вълшебникът със сломено сърце, необяснимото явление пристигнало от бъдещето, пророкът с топка, геният с трагична участ.

Това е неговата история. В нея има повече мрак отколкото светлина, повече болка отколкото радост. Противоречията и мистерийте и ме терзаят от години и се опитват да намерят обяснение. Разказвал съм я много пъти на много хора, но дълго отлагах да остана насаме с нея и да я сложа върху хартия. Защо ли? Може би заради онова прословуто кръвосмразяващо интервю, което Пийт даде на журналиста Енди Нузо през далечната 73 година. Кой знае защо, в рамките на това интервю, легендата промълви едно станало митично изречение, което неизменно буди в мен някакъв древен, суеверен страх. Усещане без конкретни очертания, което пропълзява от някакво мрачно, неопределено място и сковава сърцето с ледена длан. Сигурен съм че и вие сте го изпитвали. Може би в момент на особено настойчиво “дежа-ву” или когато сънят от предишната нощ нахлуе в действителността или просто когато усетите присъствието на нещо пристигнало от необятната бездна на всичко онова което не разбираме.

И ето че сега отново си спомням странните думи на Пийт, изречени толкова отдавна и точно в този момент, докато пръстите ми щракат по клавиатурата, сърцето ми се свива, кожата ми се покрива с тръпки и мъхът върху ръцете ми настръхва. Но интервюто с Нузо трябва да изчака - ще се върна към него по-късно, защото тази история иска да започне от самото начало - от 1915 когато в Питсбърг в семейството на бедни сръбски емигранти се ражда бащата на Пийт - Прес Маравич.

Невъзможно е да разкажем за единия без да проумеем другия. Взаимоотношението между баща и син е винаги сложно, но маниакалната връзка между Прес и Пийт е без прецедент и съдбите им са усукани в невъзможен за разплитане възел. Маравич старши се е заразил с неизлечима баскетболест от ранна възраст и бързо е станал един от най-добрите играчи в щатите. По-късно страстта му към играта ще го насочи към треньорската професия, но без съмнение това което ще го остави завинаги в историята е най-ценното му творение - Пийт Маравич. Прес усеща инстинктивно че синът му има особен дар и започва да работи върху него методично и търпеливо като скулптор, пренасяйки постепенно върху рожбата си всяка неосъществена амбиция и мечта. Малкият Пийт бързо се превръща в тренировачна машина която до ден днешен няма еквивалент. Маравич тренира навсякъде и по всяко време на денонощието, окуражаван и подкрепян по всякакъв начин от лудият си баща. На 11 годишна възраст Пийт прекарвал между 6 и 10 часа в залата. Също така оползотворявал придвижването от точка "а" до точка "б" с дриблиране. Дриблирал в киното по време на филм, дриблирал под масата в ресторанта, дриблирал с лявата ръка 3 км на път към училище и с дясната на връщане у дома, дриблирал върху стълби, бордюри, первази и дори железопътни линии. Събирал погледите на минувачите дриблирайки на скорост върху велосипеда си. Върхът на всичко била идеята на баща му да накара сина си да тупка през отворения прозорец на движещ се автомобил. Прес карал, намалявайки и увеличавайки скоростта без предупреждение. Други изобретения на Маравич е дриблирането с дебели зимни ръкавици и с превръзка на очите. Постепенно, баскетболното бъдеще на Пийт се превърнало в абсолютна фикс-идея за Прес. "Синът ми ще бъде най-великият професионалист и първият спортист с договор за 1 милион долара" - обичал да казва амбициозния родител.

В началото не било лесно да се разграничи къде свършвала болната страст на бащата и къде започвала мечтата на сина. В двора на семейството имало баскетболен кош и Пийт трябвало да вкара 200 наказателни удара всяка вечер преди да легне да спи. Самият той бе признал, че често вкарвал 199 подред и после нарочно пропускал удар след удар само и само да остане по-дълго на игрището. "Измъквал съм се през прозореца, в два сутринта по време на жестока буря" - спомня си Пийт - "обичах да тренирам насаме с нея в поройния дъжд, кал и гръмотевици ". Заедно с баща си измислят станалият легендарен комплекс от упражнения наречен "Баскетболно домашно". Преди около петнайсет години се добрах до видео версията на това пособие, в което бяка включени невъзможни за изпълнение похвати с имена като "флип флeп джекс", "пържени яйца" и "паяк". До този момент се мислех за добър дрибльор, но упражненията на Пийт за малко щяха да ме вкарат в дом за душевно болни.

Когато най-после започва да играе в гимназията, Пийт се превръща в невиждана до този момент атракция. Слабичкият, крехък новобранец вкарва по 50 точки на мач, а циркаджийските му номера, необясними пасове и картечен дрибъл карат публиката да търка невярваща очи. Прякорът “пистолетът” му е лепнат почти моментално от местен журналист и остава с него завинаги. Maч след мач около залата се тълпят хора, чиято единствена цел е да зърнат “явлението” Пийт Маравич. Междувременно баща му пренебрегва другия си син, Рони и посвещава всяка клетка в тялото си на идеята да превърне Пийт в глобална икона. За Прес, отговорът на всеки проблем и всяка дилема е баскетбол. Малко по-малко идентичността на Пийт е изконсумирана от амбицията на баща му и той се превръща в нейното едноизмерено въплъщение. Университетът “Луизияна Стейт” (ЛСУ) предлага треньорската позиция на Прес, но само ако доведе в отбора и знаменития си син. Пийт е против, но баща му заявявя че ако не отиде в ЛСУ кракът му повече няма да стъпи у дома.

Така Пийт попада в Батон Руж, Луизияна където създава безброй неповторими моменти и натрупва невъобразимо баскетболно наследство. С баща си зад кормилото на отбора, Маравич получава карт-бланш да прави каквото си иска на игрището и магиите не закъсняват. Едва ли някога ще бъде подобрен фамозният му рекорд по резултатност, който граничи с безумие. Въпреки че противниковите защити са изцяло насочени срещу него, в продължение на три години Пийт вкарва по 44 точки на мач при това без линия за три точки. По-късно бе изчислено, че с днешния правилник рекордът на Пистъл е щял да бъде 53 точки на мач! Лесно ще откриете видео клипове от изпълненията на Пийт в Интернет. Ще видите подаванията излитащи в посока обратна на погледа му, кавалкадата от финтове, безумното му изобретение наречено “китков пас” и унищожителна стрелба от всеки ъгъл. Ще видите как топката напуска ръцете му когато най-малко го очаквате, минава уверено през лабиринт от ръце и крака, отскача меко от земята и попаднала в магията на някакъв сатанински фалц, оживява като птица и променя тайнствено посоката си за да се озове в ръцете на изумен съотборник под коша.

Но аз осъзнах истински геният му гледайки цели мачове от издрасканите видео архиви. Постепенно открих с изумление, че безбройните му “грешки” всъщност бяха перфектни отигравания…Прекалено перфектни. Често пасовете му удряха съотборниците в гърба или излитаха от игрището неразбрани и неполучени. Всъщност тези подавания бяха “шедьоври” изпратени точно там където трябва. Един от най-големите проблеми на Пийт винаги е бил в това че така и не можа да намери съотборник който да вижда играта толкова добре колкото него. Баскетболът е най-красив когато в него има колективна хармония и всяко звено работи в полза на другото. Отборът се превръща в машина тогава когато в играта му има разбираема за всички логика и последователност. Но Маравич твореше в напълно друго пространство. Неговият гении не беше в хармонията , а в нестандартното и неочакваното - в неравноделния ритъм, в грешката на метронома, в контрапункта на Вагнер. Творенията му бяха често неразбираеми… като четката на абстракциониста или привидно безумната жертва на царица на Каспаров. “Аз исках да концептуализирам баскетбола” казваше Маравич “-“Исках да надникна в бъдещето, да видя развитието на дадена ситуация 4-5 хода напред”. Пийт беше изпреварил времето си и в това се криеше коренът на неговата трагедия. Представете си Бил Гейтс роден през 18 век или Енцо Ферари, облечен в миризливи кожи и търкалящ ядосано ръбати камъни преди да е било изобретено колелото. Нито милионите долари, които се изсипаха върху Пийт в НБА, нито обожанието на феновете бяха достатъчни за да го изтръгнат от непоносимата самота, в която бе изолиран от от собствения си талант. Отборите му неизменно губеха, съотборниците му го мразеха, треньорите му не знаеха как да го използват. В Aтланта, а и по-късно в Ню Орлийнз, Юта и Бостън, Маравич бе окован във вериги от необосновани очаквания. Отборите му бяха посредствени, но всички искаха от него собственоръчно да печели титла след титла. Пистъл Пийт бе Паганини в училищен оркестър и малко по малко това вбесяващо противоречие изцеди силите му и събуди дремещите в душата му демони. Прес беше прав – Пийт стана най-скъпо платеният професионалист в историята на световния спорт и само по себе си името му пълнеше до пръсване трибуните, но това не му спечели щастие.

Пистъл Маравич беше дълбоко нещастен човек, изтезаван от угризения и комплекси. Той нямаше как да намери спасение в семейството си тъй като то бе напълно парализирано от безумната амбиция на баща му. Пренебрегвани с години, брат му и душевно болната му майка бяха потънали в лепкавата мъгла на хроничен алкохолизъм. В крайна сметка Пийт също потърси утеха в бутилката и се отдаде на унищожително пиене. Клиничната депресия, с която се бореше от години се настани трайно в ежедневието му и бързо ограби лабилната му психика. Истината е че тъгата от очите му в черно-бялата снимка никога не го е напускала. Дори когато устата му се усмихваше, от погледа му надничаше някакъв далечен мрак. Той бе неизменно там даже в моментите на триумф – когато счупи рекорда на Оскар Робертсън, или когато набута 69 точки на Ню Йорк Никс, или когато стана реализатор номер едно в НБА. Пийт се превърна в трагична фигура – човек застанал от двете страни на прякора си. Хем зад спусъка- хем пред дулото. Може би затова Маравич винаги е повтарял че мрази името “Пистолета”. Казват, че сякаш търсел смъртта карайки нощем поршето си с 200 км в час по тесните пътища около Ню Орлийнс. Всичко около него сякаш се разпадаше. Една кошмарна нощ, майка му реши да сложи край на живота си и изпрати куршум в мозъка си, което напълно съкруши семейството. Mалко по-късно баща му е уволнен от треньорската си позиция. Връзката между Пийт и Прес обаче продължава да бъде необяснимо силна - почти свръхестествена. Но истинският кошмар настъпи когато и тялото, което му бе служило вярно толкова дълго, най-после не издържа и го изостави. Години наред, безпомощните защитници намираха един единствен начин да спрат Пистъл – с жестоки, преднамерени и дори престъпни фалове. Още в началото на 20те си години Пиийт се бе превърнал в човешка развалина. Практически нямаше става в тялото му която да не е жестоко контузена, но началото на края дойде в една злокобна вечер, в която Пистъл открадна топката, скочи високо и подаде изумителен 15 метров пас между краката си. При приземяването Пиийт усука така коляното си че лигаментите в него буквално експлоадираха.

Маравич никога повече нямаше да бъде същия играч. Пийт приключи с горчивина кариерата си без да успее да се добере до заветната шампионска титла. Баща му обичаше да повтаря че синът му е роден за едно единствено нещо – да играе баскетбол. Но какво става когато играта си отиде? Та нали баскетболът е преходен – само кратка фаза в живота? Пистъл се впусна отчаяно в обречени опити да открие себе си без да подозира че е невъзможно да намериш нещо което никога не е съществувало. Маравич се отдаде с маниакална, но мимолетна страст на източни бойни изкуства, хиндуизъм и странни култови философии. Беше убеден че ни наблюдават пришълци от космоса, които някой ден ще се спуснат от небето за да го приберат от един свят който никога не го е разбирал. Дори бе изписал с огромни букви на покрива на дома си: “Вземете ме!” Пийт реши да отрече напълно единственото нещо което знаеше как да прави и в продължение на години дори отказваше да гледа баскетбол. Най-накрая като че ли намери покой в религията и здравият разум сякаш започна бавно да се завръща в живота му. Пийт дори започна да поиграва отново баскетбол с група приятели. През 1987 година обаче баща му умря покосен от рак и Пийт бе напълно съкрушен. И двете неща които осмисляха живота му бяха безвъзвратно загубени. Само година по-късно, в края на квартален мач Пистъл неочаквано пребледнял, паднал на игрището и умрял на място в обятията на любимата си игра. Целият свят бе шокиран, а баскетболната общественост потъна в траур. Приживе Пистъл Пийт Маравич бе сътворил безброй магии между двата коша, но като че ли бе запазил най-голямото чудо за след смъртта си. По време на аутопсията изуменият патолог установил, че сърцето на Пийт няма лява коронарна артерия. Известният кардиолог доктор Бери Марон нарече Пийт чудо на природата – вроденият дефект на Маравич е трябвало да предизвика смъртта му още преди да е навършил 20 години. В историята на медицината все още не е познат подобен случай, в който човек с една коронарна артерия да живее толкова дълго, при това като елитен спортист.

Казват, че никoй не е знаел или можел да предположи че в гърдите на Пийт Маравич тиктака смъртоносна бомба със закъснител. Но може би не е така. Може би този който носи сърцето знае или поне се досеща. Може би някъде дълбоко в дадени хора има нещо извън конвенциите на медицината което кара обреченото сърце да работи и то решава да спре само когато знае че повече няма нужда от него. На смъртното легло на баща си Пийт бе промълвил: "Ще те видя много скоро, татко!"Което ме връща към интервюто с Енди Нузо. Тогава, толкова отдавна, 25 годишният Пистъл погледна тъжно журналиста и бавно изрече следното: “Ех, как не искам да играя само десет години в НБА и да умра от сърдечен удар на 40 годишна възраст!”
Вглеждам се отново в старата снимка. Защо се връщат тръпките върху кожата ми? Какво знаят големите, тъжни очи? Накъде точно гледат с такава мрачна обреченост? Нима наистина виждат нещо повече от нас? Нима четат това което още не е написано?

Великият Пистъл Пийт Маравич игра десет години в НБА и умря на 5 януари, 1988 година покосен от сърдечен удар. Напусна ни неочаквано, правейки това за което бе роден. И тези които са го видяли никога няма да го забравят. Нищо че си тръгна от този свят толкова рано – едва четиредесетгодишен.

Коментара (1)

Следете за нови коментари с RSS

...
написан от Стефан, July 09, 2008

Отново ТЪЖНАистория на един преуспял и ВЕЛИКчовек

Име

Коментар

Моля въведете показаните символи

Добави коментар