|
Иво ИВАНОВ, Канзас
“Тия хора луди ли са? В петата минута сме, а те вече минават в пресова защита! Как ще изкарам топката с моя схванат дрибъл? Имам пет секунди да мина средната линия. 5 секунди! Лелее, тия защитници са прекалено добри, прекалено бързи, прекалено високи. Няма на кой да подам…Откъде да мина? Знаех си аз, че трябваше да се науча да дриблирам и с лявата ръка. Гардовете им ще ме побъркат – хвърчат като квантувани електрони. Не че имам някакв шанс, ама я да опитам дрибълче зад гърба. Ха - успях! Невероятно, но факт! Евала, Паксън – евала, Фрейди! Това сигурно е първият и последен път в който ми минава тоя номер. Важното е че пресякoх центъра. Сега трябва да се успокоя и да изчакам Травис за прословутата пресечка “бекдоор” която тренираме цял сезон”
Такива са мислите прелитащи през главата на гарда на Университета Калтек, Паксън Фрейди който изглежда объркан и изморен. Солена, гореща пот прониква във всяко влакно на униформата му, стича се по челото му и изгаря очите му. Мачът е в началото си, но диригентът на отбора вече е на ръба на силите си. В този момент, Паксън мисли за четириъгълното нападение наложено от треньора и за това как да прати в точно необходимия момент остър пас към пресичащия зад защитата съотборник Травис Хауслър. Но през главата на Фрейди се носят и други мисли:
“Ох, не мога да се концентрирам. Не съм спал от 40 часа. Утре имам изпит по квантова механика – най-важният изпит – казва професора. Сам съм си виновен - никoй не ми е извивал ръката да влизам в проклетия Калифонийски Технологичен Институт (Kaлтек). Казват че няма по-реномиран колеж в целия свят! Тук случайни хора няма…Всички студенти до един се водим за гении…Травис е готов за пресечката. Точно така, точно така – първо две стъпки отдалечаване от коша – браво Травис! Сега точно трябва да финтирам и да “замразя защитата” както казва тренера. Чудя се дали не мога да изразя теоретично този финт чрез уравнението на Дирак? Или не: това е твърде релативистичен подход към проблема! Четиримерните матрици ще объркат тотално пресечката. Определено каноничното равенство на Хамилтон е по-подходящо…или може би уравнението на Лангранж от втора степен? Я, взеха ми топката…”
“…Я, взеха му топката. И ни вкараха кош отгоре на всичко. Позната история. Сам бях под коша – направих си пресечката идеално – две стъпки навън и после две стъпки рязко към коша зад защитата. Финтът на Паксън не беше лош – защитата замръзна. Ама проблемът е че и той замръзна. Голям шемет! Сам съм, Паксъъън! За какво мислиш бе човек? Какво ли се носи из голямата ти глава? Подай ми, че да вкараме някой кош. Писна ми да ставаме за смях. Играя в Калтек от три години, а още нямам победа. Три години! Целия свят ни се подиграва! Срам и позор!"
Такива са мислите прелитащи през главата на крилото на Калтек Травис Хауслър, докато търси отчаяно начин да се пласира под коша. Травис не е лош играч и изгаря от желание да бие. Поне веднъж да излезне от залата с високо вдигната глава. Но това едва ли някога ще се случи. Хауслър играе в отбор наричан не само най-слабият в историята на баскетбола, а най-слабият в какъвто и да било спорт. В този момент Травис мисли за това как ще получи топката в дясно от коша, ще пивотира върху левия си крак и ще вкара с поднасяне, но през главата му навярно се носят и други мисли:
“Ох, не мога да се концентрирам. Не съм спал от 40 часа. Утре имам изпит по молекулярна биология. Най-важният изпит – казва професора. Уфф, не е лесен живота в този колеж. Никъде по света не се учи толкова. Никъде другаде няма такива изисквания. Калтек е дал на света 31 лауреата на Нобелова награда. Най-великите учени на нашето време са бродили по тези коридори. Великият Линус Паулинг. Гениалният Ричард Файнман. Дори Алберт Айнщайн! Даа – не е лесно – очакванията са огромни. А аз съм тръгнал и баскет да играя отгоре на цялото зубкане. Тоя защитник усещам че ще го литна лесно вдясно. Ееее – най-после получих топката! Усещам обаче необяснима вълна от напрежение. Сигурно се дължи на хиперсекреция на катехоламини. Интересно в какво ли състояние се намира в момента симпатикоадреналната ми ситема? Не бих имал нищо против точно сега да си направя едно психофизиологично изследване и да установя точното съотношение между норадреналин и адреналин в кръвта ми. Винаги ми е било интересно дали е вярна хипотезата на Функенщайн. Ох, как успях да изпусна сам под коша? По дяволите…!”
“По дяволите! Как успя да изпусне сам под коша? Господи, помогни ми! Измъкни ме от този баскетболен ад в който съм попаднала. Такова бездарие не съм виждала през живота си събрано на едно място. Нима заслужавам такова нещо? С моите корени? Като си помисля че имам братовчедка която е била опипвана от самия Майкъл Джордън? А сестра ми я е забивал Леброн! Да не говорим за баба ми, която я е помпал не кой да е, а самият Уилт Чембърлейн!”
Такива са мислите, които навярно терзаят баскетболната топка, докато несръчните играчи на Калтек правят отчаяни опити да я насочат към противниковият кош. В този момент, топката се върти възмутено в неспокойните ръце на гарда Фрейди и ако действително можеше да рaзcъждaвa през плондира и навярно щяха да се носят следните мисли:
“Ей, ей, какво правиш бе, маняк? Аз съм официална топка Уилсън. Това е нежна естествена кожа – не е на баба ти лицевия пергамент! Какво ме пляскаш с тези дървени пръсти: не са ли те учили как да дриблираш като малък? Ужас, това е просто безобразиие! Уж ядрен физик ще ставаш, а си толкова туп, туп, туп…Не искам да се надувам (то аз обикновено съм си надута), но определено не заслужавам да бъда в ръцете на тези нещастници. А, като помисля за самодоволната си братовчедка и нежните, дълги пръсти на Джордън върху нейните улеи побеснявам. Самият Доктор Джей ми каза да не мисля за това защото съм топка и може да се спукам от завист. Не може ли поне да попадна в ръцете на треньора Рой Дау. Вижте го само. Е, това е баскетболист – нищо че е над 40. Снажен, як, строен. Бил е супер играч, знае за какво става дума. И все ме гледа с любов и носталгия. Не бих имала нищо против той да ме забие. Как е попаднал тук не знам? Какво търси в този загубен отбор?”
“Какво търся в този загубен отбор? Къде попаднах? Пет години вече съм тук: в деветия кръг на баскетболния ад. Калтек! Да тренираш този отбор е като ръкостискане с проктолог – крайно нежелателно. Как да примамя добър баскетболист тук като приемните изпити са невъзможни. Играя с четиригардово нападение, защото имам само един висок играч. 5 години и още не съм спечелил нито един мач. Нито един! Като играч печелех непрекъснато. Колежанския баскетбол е неописуема индустрия. Говорим за МИЛИАРДИ долари. CBS плати 6 милиарда само за телевизионните права! Аматьори били – друг път! 80% от играчите са псевдостуденти. Влизат без изпити и избутват сесиите с тройки и фалшиви тестове. Да не говорим колко играчи въобще не завършват и гледат да се изпарят след семестер-два или в НБА или в някъде в Европа."
Такива са мислите прелитащи през главата на терньора Рой Дау, докато гледа поредната провалена бърза атака на отбора си. В този момент той се чуди как да пробие пресата на противника, но в главата му навярно се носят и други мисли:
“ Ах, колко ги обичам тези момчета – не бих си сменил работата за нищо на света. Изчислено е че всеки студент на Калтек учи по 14 часа на ден. Не знам въобще как издържат физически и психически. Тук всеки професор смята своя изпит за най-важния. Лично съм гонил играчи от тренировки за да ходят да спят. Тези момчета са гении, които нямат една свободна минута и въпреки това изтезават изтощените си тела за да облекат униформата на най-слабият отбор на света. Много от тях дори не са играли баскетбол в гимназията, но се борят със зъби и нокти за всяка топка. Казват че е привилегия да са в отбора. Не бе, момчета – за мен е привилегия. Нали утре някои от вас ще измисли лекарство срещу рака или ще докаже суперструнната теория. Има голяма вероятност през цялата си кариера да не спечеля мач, но въпреки това ще бъда щастлив. Я! Президентът на университета Жан-Лу Шамо е на трибуните! Невероятно готин човек! Какъв жест само – пътувал е 16 часа от Сингапур и идва директно на мача, въпреки че е ясно че ще паднем. Ех, как ми се иска да бием – поне веднъж. За него и за момчетата…Мнoгo ми се иска да бием”
“Мнoгo ми се иска да бием. Не за мен, а за Рой и за момчетата. Заслужават го по дяволите! 22 години! Толкова време е минало от последната ни победа в лигата. Сегашния отбор още не е бил роден. Който където ни хване ни смазва от бой. Оня ден ни биха със 127 на 33! Миналата година загубихме всичките си срещи със средно по 60 точки на мач. Играчите ни милите не знаят къде се намират. Гардът ни, Пексън е вкарал 7 точки за три мача! Седем! Виждал съм калинки с повече точки! Все ме питат защо въобще имаме отбор по баскетбол? Защо не го разформираме?”
Такива са мислите прелитащи през съзнанието на президента Шамо, който кой знае защо се усмихва спокойно от трибуните. Очите му са отправени към невидимите вятърни мелници в които се блъскат нисичките, свръхинтелигентни студенти по игрището и през главата му навярно се носят и други мисли:
“Никога няма да го разформирам този отбор! Вижте само удоволствието изписано върху лицата на играчите. Искрата в очите на Фрейди като мина центъра с дрибъл зад гърба. Привързаността на добрия треньор. Еуфорията на изтощената от учене публика. Усещането за принадлежност. Струва ми се че това е хубава история, която заслужава да продължи.”
“Струва ми се че това е хубава история, която заслужава да продължи. И да не свършва. Калтек е създаден през 1891. В същата година е изобретен баскетбола с идеята да бъде колежански спорт, който да облекчава натоварените от учене студенти през дългите зимни месеци. Какво лошо има в това точно тази чиста, аматьорска притча да продължава да живее?”
Такива са мислите прелитащи през съзнанието на този който пише тази статия. И докато се почесва дълбокомислено по темето и поглъща поредното кафе, през главата му се носят още няколко мисли:
“Не е ли ценно да се натъкнем на такъв странен отбор? Колектив от уникални хора, с ерудиция и интелект далеч над нашите, които не се страхуват от унижението да бъдат мачкани на игрището в продължение на години. Това са хората, чертаещи бъдещето на нашата раса, и може би голяма част от мъдростта им се дължи именно на факта че са се научили как да печелят всеки път когато губят. Ох, от писане започват да ме болят очите”
“Ох, от четене започват да ме болят очите. Дали не си изгубих 15 минути от живота? В края на краищата това не е материал за Далас, Барса, Левски или ЦСКА. Това е разказ за най-слабият отбор в историята на Млечния път”
Такива са мислите прелитащи през съзнанието на четящият тези редове. Но докато се колебаеш дали да забравиш тази статия завинаги, през съзнанието ти навярно ще минат още мисли. Мисли които ще се слеят с моите и с тези на Пaксън, Травис, треньора, президента, публиката и дори вбесената топка:
“ Ех, как ми се иска Калтек най-после да спечели поне веднъж. Да им се усмихне щастието колкото и да са слаби. Аматьоризмът вече не само е потънал в забрава, но и самата дума се e превърнала в нарицателно за некомпетентност. Всичко е професионализъм. Пари и допинг. Вече никoй не печели само с ум и желание.”
Хубави неща обаче се случват когато много хора мислят по един и същи начин. Странни неща. И може би топката най-после ще се смили и ще започне да минава необяснимо през обръча, Хауслър ще набута 27 точки, мачът ще cвъpши, публиката ще излeзне в еуфория на терена, играчите ще крещят като обезумели, треньора Дау ще бъде просълзен, а президента Шамо няма да може да си намери място.
“Тръгвам си, но тези момчета ще ме помнят дълго. И винаги ще ме обичат. Точно аз прекъснах черната им поредица от 207 последователни загуби. Време беше. Да са живи и здрави и дано сестра ми, която ще се роди след две седмици бъде още по-благосклонна към тях”
Такива са мислите на отиващата си 2007 година. В момента тя се чуди дали Калтек някoгa ще спечели отново, но през последните и декемврийски дни навярно се носи и още една прощална мисъл:
"Честита победа на най-слабият и най-симпатичен отбор в целия свят!"
Copyright 2007. All Rights Reserved.  |
Следете за нови коментари с RSS
Takava e misulta mi, dokata 4eta...
Bravo Ivo.