Иво Иванов, Канзас

“Мога да кажа че сме приятели...мога да кажа че сме приятели...мога да кажа че сме приятели.” Случвало ли ви се е дадена дума или фраза да нахлуе неканена в главата ви и невъзмутимо да измести всичко останало. Обикновено здравият разум прави опит да надделее, но в повечето случаи всяка съпротива е излишна. Спомням си например как веднъж сатанинската безмислица на група Диана Експрес “Две праскови посях и две череши” долетя по радиовълните и като някакъв изгладнял, екзотичен вирус унищожи всички останали мисли в главата ми. Цяла седмица не можех да започна или завърша изречение без да спомена проклетите праскови и череши. Накрая ми беше почти невъзможно да функционирам тъй като песента ме бе трансформирала в някакво оглупяло, тананикащо си зомби. Паразитният куплет нападаше хладнокръвно мозъчните ми клетки и една по една методично ги превръщаше в гниещи праскови и череши.


Случая с фразата “Мога да кажа че сме приятели” е по-различен. Явно в главата ми има доста празно пространство, тъй като вече няколко дни тези думи кънтят и отскачат като алпийско ехо в коридорите на съзнанието ми. Но за разлика от безобразното творение на Диана Експрес, тази фраза е добре дошла. В нея има логика и смисъл. Причината да ме преследва са дванайсетте близнака живеещи в Швейцария. Вече 36 години тези благородни братя водят странно съществуване. Изоставени безсъвестно от родителите си, 12те елегантни, аристократични сирака излизат от дома си само веднъж в годината с надеждата най-после да бъдат потърceни, пожелани и осиновени. Това обаче едва ли някога ще се случи. Колкото и да е невероятно , те дължат тъжната си съдба на един единствен баскетболен мач. Но не какъвто и да е мач, а един от най-легендарните двубои в историята на световния спорт.

Годината е 1972, а мястото на събитието – 20те Олимпийски игри в Мюнхен. По това време професионалистите все още нямаха право да играят, но въпреки това Съединените Щати не бяха губили нито един мач на Олимпийска сцена. Седем участия – седем златни медала! 63 последователни победи. За никого обаче не беше тайна че доминацията на американците ще бъде подложена на невиждано до този момент изпитание. Отборът на Съветския Съюз разполагаше с великолепни играчи, изключителен треньор и неограничени ресурси. Руснаците бяха по-високи, по-зрели и най-вече далеч по-обиграни. Казват, че преди да пристигне в Германия, освен мнoгoбройните лагери за сработване, отборът на СССР е имал вече 400 мача зад гърба си. Формацията бе машина, сглобена и калибрирана с години с една единствена цел – да детронира омразните американци. Също така, повече от ясно беше че въпреки фиктивните си позиции в съветската армия, милиция и т.н. руските баскетболисти са си чисти професионалисти.

Американците от друга страна бяха студентчета събрани два месеца преди Олимпиадата. Зад гърба си имаха един лагер и 12 приятелски мача. Отборът им стана известен като най-младата формация в историята на Щатският олимпийски спорт. Въпреки това американците бяха изключително талантливи и атлетични. Нямаше отбор на света които би могъл да им се противопостави в динамичен двубой с бързи пробиви и пресираща защита. За тяхно нещастие треньор на Щатите бе консервативния Хенри Айба, които предпочиташе бавен и целенасочен стил на игра. Старият традиционалист забрани атрактивните изпълнения и стихийни атаки и по този начин извади играчите от естествената им среда. Постепенното нападение допадна идеално на обиграния Съветски отбор воден от безпогрешния Сергей Белов и хладнокръвния Александар Белов.

Допълнителен проблем за американците създаде отказа на най-добрия им млад играч Бил Уолтън да облече националния екип. Легендарният център не даде обяснения за решението си, но общоприетото мнение е че не е бил съгласен със стратегията на треньора. Финалът се игра на последния ден на Олимпиадата, само пет дена след ужасната трагедия с израелските атлети. Нервите бяха изострени до крайност. Според очакванията, още от първата секунда мачът се превърна в епичен сблъсък на двете защити.

В отсъствието на Уолтън, основното препятствие пред руснаците беше неопазимият Дуайт Джоунс който бе най-добрият реализатор и борец на американците. В невъзможност да неутрализира Джоунс, руският треньор Владимир Кондрашин избра нестандартна тактика и пусна в игра дълбоката резерва Дворни Едешко, които моментално предизвика сбиване с американската звезда. Двамата играча получиха технически наказания и бяха изхвърлени от мача. Още при следващото отиграване, другата звезда Джим Бруър бе блъснат на земята и излезе от игра със сътресение на мозъка. Руснаците поведоха с девет точки, но благодарение на светкавично бързия гард Кевин Джойс , американците намалиха разликата на три точки.

До края оставаха 40 секунди и топката попадна в ръцете на Джим Форбс, които излезна от идеално поставен заслон и необезпкояван отбеляза от средно разстояние. Taкa pезултатът бе caмo 49:48 в полза на cборная. Руснаците мъдро изстискаха всичките си 30 секунди от часовника. 10 секунди преди края изстрелат на А. Белов бе блокиран от Том Макмилън и топката се озова в ръцете на Дъг Колинс. Американецът се опита да поднесе, но бе жестоко фаулиран. Три секунди преди края полуживият Колинс изпълни безупречно и двата фала давайки точка преднина на отбора си.

От този момент до края на мача се разви една от най-големите и хаотични трагикомедии в историята на Олимпийския спорт. Моментално след фаловете на Колинс, руснаците вкараха топката в игра, но не успяха да отбележат кош и мачът свърши. Главният съдия обаче изуми всички, преценявайки, че руският треньор е поискал прекъсване и нареди трите секунди да се преиграят. До ден днешен въпросното поискано прекъсване е под въпрос. Противно на легендата, българският съдия Артеник Арабаджан няма вина за преиграването. Решението е изцяло на бразилският рефер Ренато Ригето.

Руският отбор опитва дълъг пас, но американците открадват топката и мачът завършва за втори път в тяхна полза. Полудели от щастие играчите започват да празнуват без да забележат че шефът на ФИБА Уилиям Джоунс е слезнал на игрището и разговаря оживено със съдиите. В пълно противоречие с официалния правилник и олимпийския протокол, англичанинът нарежда трите секунди да се изиграят още веднъж, защото имало някаква неизправност в часовника. Невярващи американците се връщат на игрището за трети път! Този път гардът Иван Едешко изпрати дълъг пас през цялото игрище, право в ръцете на Саша Белов. Руснакът се обърна спокойно и поднесе топката в коша - 51:50 в полза на братушките! По този безпрецедентен начин бе сложен край на подтискащата баскетболна хегемония на Съединените Щати. Американците подадоха една от най-стабилно обоснованите контестации в историята на спорта, но арбитражната комисия бе разделена от …бодливата тел на Берлинската стена. В комисията имаше пет човека: румънецът, унгарецът и кубинецът естествено гласуваха в полза на руснаците. Италианецът и Пуерториканецът дадоха рамо на американците. С 3:2 гласа СССР се сдоби с първия си златен олимпийски медал!

Германците са изключително ефикасен народ: за броени минути всички медали бяха занесени в специален автобус паркиран до залата, Процедурата е немска идея и бе приложена за пръв път в Мюнхен. Всъщност автобусът бешe мобилна работилница, в която мълниеносно върху всеки медал бе гравиранo името и националността на наградения. Но когато медалите са доставени навреме в залата за церемонията по награждаване, на почетната стълбица зее едно голямо, обидено празно място. Там където трябва да са носителите на сребърни медали няма никoй. Американците отказват да приемат второто място и да стиснат ръцете на победителите.

1972 бе тежка година. Студената война бе докарала света до истерия. Източният и Западният блок се бяха демонизирали взаимно, а игрите естетвено бяха тотално политизирани. За огромно съжаление и двете системи гледаха на финала като на идеална палитра за пропаганден плакат. Дори днес, 36 години след злополучния мач, всичките американски играчи до един отказват да получат медалите си. Красивите сребърни отличия създадени от легендарния майстор Герхард Маркс се съхраняват в спецялен сейф в Лозана, Швейцария. На лицевата страна е изобразена богинята на победата надвесена над Олимпийския стадион. Всяка година медалите се изваждат от сейфа за почистване и всяка година МОК прави отчаян опит да убеди американските баскетболисти да ги приемат. Напразно: 12те медала по всяка вероятност ще останат сираци завинаги въпреки че общата им нумизматична стойност се оценява на 1 милион долара. Горчивината и болката от загубата са толкова големи, че Дъг Колинс и Майк Бантъм дори са посочили в завещанията си че забраняват на съпругите и наследниците си да приемат медалите след смъртта им.

Вие какво бихте направили? Аз имам по-особено мнение. Според мен има огромна сила в това да погледнеш в очите победения победител и да му стиснеш ръката. Ако американците се бяха качили на стълбицата и развяли флага си през 1972 те щяха да са завинаги шампиони в очите на целия свят. Гледал съм до втръсване развръзката от този мач. Може и да е имало конспирация особено в арбитражната комисия, но според мен става дума за поредица от фрапиращи съдииски гафове които са ежедневие в баскетбола. Също е истина че руснаците играха по-добре, контролираха играта и до голяма степен заслужаваха победата. 


Знам със сигурност, че докато съм жив няма да забравя голямата, грапава буца която заседна в гърлото ми когато нашия легендарен гимнастик Йордан Йовчев бе безскрупулно и варварски ограбен на Олимпиадата в Атина. Ухажвана от домакините, безсрамната съдииска комисия буквално изтръгна златния медал от талантливите ръце на българина за да го връчи на неизмеримо по-слабият в този ден грък Димостенис Тамбакос . Спомням си как камерата се спря върху лицето на Йовчев и как тихата болка и тъга в очите му накара моите очи да натежат от сълзи. Но Данчо стисна зъби по мъжки, качи се на стълбицата и взе сребърния си медал за да го донесе в България, където бе посрещнат като национален герой. Наскоро този изключителен мъж заяви следното в интервю: “Не съм само аз - в Атина имаше и други ощетени гимнастици. В погледа на Тамбакос си личеше кой е победител. Момчето не е виновно, защото не се е месило в интриги. Излезе и игра човека, но други хора го оцениха неправилно. Доста пъти след това се виждахме с Тамбакос. Мога да кажа, че сме приятели."


МОГА ДА КАЖА ЧЕ СМЕ ПРИЯТЕЛИ! В тези шест малки думи има повече благородство отколкото в целия благороден медал раздаден по Олимпиадите и може би затова те са се настанили така трайно в съзнанието ми. Всички знаем колко злокачествени са метастазите на Олимпийското движение. Корупция, политически машинации, подкупи, мрачни сделки и допинг разяждат от години вътрешните органи на неговия организъм. Управляващата върхушка се е превърнала в международен спортен картел, движещ стоката си от континент на континент, под прикритието на чиста идея. Олигавените, меркантилни псевдоаристократи на МОК се избират един друг доживотно и разнасят скъпите си костюми по целия свят в търсене на някаква облага. От време на време подхвърлят на света по някоя и друга изкупителна жертва като нашето самозабравило се Бате, така както големите риби си хвърлят хайвера.

За никого вече не е тайна, че богинята на победата върху медалите е евтина блудница и затова се стига до парадокси като скандална Олимпиада в Китай, зимни игри в Сочи или второ място за победителя. 
Ако съм на мястото на американския отбор обаче сигурно бих приел медала си. Студената война отдавна свърши, а пък и един милион долара са много пари. Преглътнете обидата, стари момчета, извадете 12-те сребърни сирачета от сейфа им в Швейцaрия, продайте ги и дарете парите на истинско сиропиталище. От това ще има някаква полза – от 36 годишната ви жлъч няма никаква! Лесно е да се каже, но и аз самият не съм 100% сигурен в себе си и не знам как бих постъпил на тяхно място. Hе всеки има волята и характера на Данчо Йовков. Ако можеха американските баскетболисти да се поучат от българина сигурно щяха да разберат че неговия жест е далеч по-силен от техния. В постъпката му има нещо особено, нещо безценно което е на път да изчезне заедно с олимпийската идея. Гордея се с всяка клетка на националната си самоличност че е българин. Доблестни хора като него са рядкост и въпреки че никога не съм се срещал или говорил с него ако ме попитате дали го познавам ще ви дам единствения възможен отговор: “Мога да кажа че сме приятели.”

Коментара (4)

Следете за нови коментари с RSS

...
написан от Цветанка, May 04, 2008

Благодаря ти,Иво за страхотната както винаги статия!

...
написан от borislav ignatov, May 05, 2008

bravo!bravo!bravo.niama takava statia!ti si velikan ivo!blagodaria ti.

...
написан от nm, May 10, 2008

Mnogo dobra statiq ne znaeh mnogo ot tezi fakti. Blagodarq ti ivo

...
написан от Kobe, May 17, 2008

Otna4alo po4va dobre ma nakraq se izlaga s tva da si vzemat medalite.Nikiv medali nqma da si vzimat we rusnacite sa vinovni kur za tiq krivi glavi debem pedal4ovcite malki amerikancite sa istinskite pobediteli i te go znaqt i dano tiq medali ne gi pipnat nikoga tva e myjka postypka otkaje6 li se ot ne6to se otkazva6 zavinagi mom4etata sa se borili i nakraq sa im vzeli pobedata ei taka za ediniq ta6ak !!!

Име

Коментар

Моля въведете показаните символи

Добави коментар